се усили, но все още не беше ясно откъде идва.
Веднага щом напусна сянката на дърветата, той се озова в дълбока до глезените трева. Изкачи невисок хълм и тревата отстъпи място на фин, жълтеникав пясък.
Отвъд пясъка се простираше безбрежният океан. Над него бе само синьото небе, из което се носеха мънички пухкави облачета.
Страк беше втрещен от гледката. Не бе виждал нещо подобно. Тръгна по пясъчния бряг. Приятен, топъл ветрец погали лицето му. Миришеше на морска сол и озон. Той погледна през рамо и видя пътеката, която бе оставил през тревата. Кой знае защо тази картина го развълнува.
Зърна някаква бяла постройка, която се издигаше на върха на издадена в морето скала, на около половин миля по-нататък по брега, и отразяваше слънчевите лъчи. Той тръгна към нея.
Сградата се оказа по-далеч, отколкото му се бе сторило. Докато вървеше по нагорещения пясък, той подмина няколко изваяни от вятъра дюни. Тук-там стърчаха бодливи храсталаци.
Не след дълго приближи постройката достатъчно, за да може да я разгледа. Първото, което видя, бе, че е на няколко нива. Намираше се върху тясно плато и отблизо беше истинска руина — блокове от дялан камък, съборени колони, рухнал таван и самотна, напукана стълба. Бе заобиколена от порутена стена, в която имаше множество отвори. Изглежда постройката и стената бяха изградени от един и същ материал — бял мрамор. По стените бяха полепнали мъхове и бръшлян.
Стилът и архитектурата му бяха напълно непознати. Но определено приличаше на крепост, издигната на най-стратегическото място в целия район.
Той засенчи очите си с длан и се огледа. Вятърът продължаваше да облизва скулите му и да развява дрехите му. Докато се взираше, забеляза някакво движение. Малък конен отряд се приближаваше по брега, от противоположната на неговата посока. Когато наближиха преброи, че са седмина. Без съмнение целта им беше разрушената крепост. Един слаб гласец в душата му се опита да го предупреди, че може би наближава опасност.
Но после Страк видя, че конниците са орки, и гласът замлъкна.
Те спряха в подножието на скалистия хълм. Докато скачаха от седлата, той видя, че орката, с която се бе срещал и преди, е сред тях.
Тя поведе отряда нагоре по стълбата. Движенията й бяха енергични и уверени. Когато се изкачи на горния етаж, тя дойде право при него и му подаде ръка. Той я огледа. Имаше мускулесто тяло и държеше гърба си изправен по войнишки. Беше много хубава.
— Здравей! — рече тя.
— Добра среща!
Останалите орки се разпръснаха наоколо. Имаше още две женски. Те му кимнаха, докато минаваха покрай него, сякаш се бяха срещали и преди.
— От моя клан са — поясни тя.
Женските се отдалечиха и застанаха на ръба на скалата. Разговаряха тихо помежду си.
— Имам чувството, че нещо ни привлича един към друг — проговори орката до него.
Той я погледна.
— И какво е то?
Тя явно сметна въпроса му за странен.
— Съдба. Боговете. Кой знае! Ти намираш ли други причини?
— Не.
Тя се усмихна, после рече:
— Винаги имаш обезпокоен вид.
— Така ли?
— Какво те измъчва?
— Ами… трудно е за обяснение.
— Опитай.
— Моята страна е в беда.
— Напусни я. Ела тук.
— Има много важни неща, които ме задържат там. Освен това нямам никаква представа как да стигна до тук.
— Не мога да те разбера. Ти се появяваш толкова често. Не знаеш ли как става?
— Не. Аз също се чудя, но нямам никакво обяснение.
— Е, може би времето ще покаже. Няма значение. Какво би разсеяло тревогите ти?
— Тръгнал съм на една мисия, която се надявам да доведе до това.
— Значи има някаква надежда.
— Малка.
— Стараеш ли се да постъпваш правилно и справедливо?
— Да — отвърна той без колебание.
— Оставаш ли верен на себе си при изпълнението на тази мисия?
— Напълно.
— Е, значи си обещал сам пред себе си. Орките винаги държат на думата си.
— Не и там, откъдето идвам.
Тя го погледна учудено.
— Защо?
— Защото сме принудени да го правим.
— Тъжно е, но това е една от причините този път да не се огъваш.
— Не бих си го позволил. Животът на другарите ми зависи от това.
— Значи ще останеш с тях до край. Така постъпват всички орки.
— От устата ти звучи толкова лесно. Но животът не винаги се подчинява на волята и желанията ти.
— Нужна е храброст, зная, но това качество, струва ми се, никога не ти е липсвало. А и инак защо да живеем?
Последното го накара да се усмихне.
— В думите ти има толкова мъдрост. Ще гледам да ги запомня.
Двамата замълчаха, но не изпитаха неудобство от това.
— Какво е това място? — попита той не след дълго и посочи руините.
— Никой не знае, освен че е много старо и не е дело на орките.
— Но как е възможно? Нали ти ми каза, че това е вашата страна и тук живеят само орки.
— А пък ти ми каза, че в твоята страна има различни народи. За мен това също е голяма загадка.
— Всичко тук ми е непонятно.
— За първи път те виждам на това място. Друг път идвал ли си да ги посрещнеш?
— Да посрещна? Кого?
Тя се разсмя сърдечно.
— Наистина ли не знаеш?
— Нямам ни най-малка представа за какво говориш.
Тя се обърна и огледа океана. След това вдигна ръка и му посочи:
— Ето там.
Той погледна нататък и видя развети бели платна и няколко кораба на хоризонта.
— Толкова си странен — призна му тя откровено. — Не преставаш да ме изненадваш, Страк.
Спомни си, че й бе казал името си. Но той все още не знаеше нейното.
Тъкмо се канеше да я попита, когато пред него се разтвори черна бездна, която го погълна.
Събуди се със спомена за лицето й. Целият бе облян в студена пот.
След яркото слънце на брега мъждивият ден му се стори невероятно мрачен. Но явно трябваше да свиква. В неговия свят беше така. Стресна се. Какво иска да каже с това «неговия свят»? Нима съществува друг свят — или е просто някаква странна игра на въображението му? Не знаеше как да нарече тези
