видения — сънища, халюцинации. Каквото и да бяха, ставаха все по-ярки и живи. Това отново го накара да се усъмни в разсъдъка си. Точно сега, когато най-много се нуждаеше от него.
Но въпреки че оставаше непонятен за него, сънят по някакъв начин му бе вдъхнал сили и увереност. Кой знае защо бе изпълнен с необясним оптимизъм, че ще преодолеят всички пречки по пътя към крайната цел. Каквато и да бе тя.
От унеса го извади нечия сянка, която падна върху него. Беше на Джъп.
— Капитане, нещо не ми изглеждаш добре. Да не си болен?
— Нищо ми няма — поклати глава Страк и се надигна. — Готови ли сте вече?
— Горе-долу.
Алфрей бе строил своята част от дружината и проверяваше как са натоварени конете. Страк и Джъп се отправиха към него.
Докато вървяха, Страк попита:
— Някой да е използвал снощи пелуцид?
— Не ми е известно. Освен ако го е направил без разрешение. Защо?
— Ами… просто питам.
Джъп го изгледа внимателно, но преди да успее да каже нещо, стигнаха при Алфрей.
Той пристягаше ремъците на седлото. След като ги пробва за последен път, се изправи и каза:
— Това е. Готови сме.
— Помни какво ти казах — рече му Страк. — Не влизай в контакт с кентаврите, докато не се увериш, че няма никаква опасност.
— Ще го запомня.
— Имаш ли всичко, което ти трябва?
— Предполагам. Ще ви чакаме при Калипар.
— След шест дни най-много.
Страк му подаде ръка и Алфрей я стисна.
— Всичко добро — пожела му Страк.
— И на теб. — Алфрей кимна на джуджето и добави: — И на теб, Джъп.
— Успех, Алфрей.
Един от оръженосците вдигна знамето на дружината.
— Ще го взема — свикнал съм с него. Нещо против, Страк?
— Разбира се, че не. Нека е с вас.
Алфрей протегна ръка и взе знамето. Развя го и поведе малкия си отряд.
Страк, Джъп и останалите ги изпратиха мълчаливо.
— А ние накъде тръгваме? — попита Джъп.
— Ще се отправим на изток — отвърна Страк. — На конете!
Джъп пое командването, а Страк все още бе под въздействието на странния си сън. Необходимо му беше известно време, за да се съсредоточи. Все още бе изпълнен с увереност, че постъпва правилно.
Джъп изравни коня си с неговия.
— Всичко е готово.
— Чудесно, Джъп. Да видим дали ще можем да намерим Койла и Хаскеер.
Накараха Койла да върви с въже на шията, чийто край бе завързан за седлото на Олей. Блаан поведе нейния кон. Лекман яздеше начело, като поддържаше бързо темпо.
Беше научила имената им, подслушвайки разговорите. Освен това бе разбрала, че никой от тримата не се интересува как се чувства, а оскъдните дажби вода, които й даваха, бяха по-скоро израз на грижата им към обещаваща инвестиция, когато стигнат в Хекълой.
Тримата рядко говореха високо, по-често си шепнеха. Хвърляха й коси погледи, а Олей направо я пронизваше със злобните си очички.
Койла бе привикнала с дългите маршове, но темпото, което поддържаха, бе направо убийствено. Ето защо, когато стигнаха брега на един ручей и Лекман обяви почивка, тя изпита огромно облекчение. Отпусна се на земята с конвулсивно потрепващи крайници.
Противният Олей, чието ухо бе отхапала, отведе коня й настрани и го завърза. Това, което тя не забеляза обаче, бе, че междувременно той хвърли заговорнически поглед на Лекман. След това я дръпна към един дънер и я завърза седнала до него. Когато приключи с това, се върна при останалите.
— Колко ни остава до Хекълой? — обърна се той към Лекман.
— Два дни, предполагам.
— Нямам търпение да стигнем.
— Да, и на мен ми писна това влачене — обади се едрият, на име Блаан.
Олей опипа раната на отхапаното си ухо и посочи Койла.
— Дали да не се позабавляваме с нея? — той извади нож и го подхвърли във въздуха. — Няма да е зле да се поупражняваме в мятане.
Блаан се разсмя.
— Оставете я — изръмжа Лекман.
Олей не му обърна внимание.
— Дръж, кучко! — викна той и хвърли ножа. Койла се вцепени. Острието се заби в земята пред краката й.
— Стига, казах! — кресна му Лекман. — Никой не дава добра цена за развалена стока. — Той хвърли манерката си на Олей. — Иди и я напълни.
Сумтейки недоволно, Олей взе и другите две манерки и се спусна при ручея.
Лекман се изтегна и нахлупи шапката на очите си. Блаан опря глава на сгънатото си одеяло и обърна гръб на Койла.
Тя ги наблюдаваше внимателно. Очите й се стрелкаха към ножа, който изглежда бяха забравили. Беше толкова близо! Би могла да го стигне с крак.
Олей се върна с манерките. Тя застина неподвижно и се престори, че дреме.
Едноокият я изгледа навъсено.
— Ама че късмет. Да ни падне жена и тя да е орка.
Лекман се захили.
— Чудя се как още не си я пробвал. Или си станал придирчив?
Олей направи отвратена физиономия.
— По-добре да се пробвам със свиня.
Койла отвори очи.
— Аз също — подметна му тя.
— Да ти го начукам.
— Не съм свиня, забрави ли?
— Не зная колко е ценна — озъби се той, — но съм готов да ида и да я наритам здравата.
— Отвържи ме и ще видиш колко струваш. Смятам да откъсна онова нищожно нещо между краката ти.
— Ама че голяма уста! И с какво ще го направиш, урод такъв?
— С това. — Тя се озъби. — Ти поне знаеш колко са остри.
Олей неволно попипа разкъсаното си ухо.
Лекман се ухили.
— Защо й повярвахме, че приятелчетата й са поели към Хекълой? — попита Олей.
— Не започвай отново, Грийвър — скастри го Лекман. После се обърна към Койла: — Не ни излъга, нали, сладурче? Не би посмяла?
Тя не отговори и се задоволи да му метне злобен поглед. Лекман бръкна в едно от джобчетата на жакета си и извади чифт зарове.
— Я да се успокоим и да поиграем малко. — Той подхвърли заровете в дланта си.
Олей се приближи като омагьосан. Блаан също стана. Скоро и тримата бяха погълнати от шумна игра и забравиха за Койла.
