Тя се съсредоточи върху ножа. Бавно, без да ги изпуска от очи, тя протегна крак към него. Успя да го събори и го придърпа към себе си. Извъртя се и с малко акробатика съумя да го достигне с ръце. Стисна го много внимателно, за да не го изпусне, изви го под ъгъл и започна да реже с него въжето. Ловците на глави продължаваха да играят, извърнали гърбове към нея.
Тя плъзна ножа до въжето и започна да го мърда нагоре-надолу, колкото й позволяваха завързаните ръце. С малко усилие отряза няколко върви. След това въжето се скъса и тя бе свободна. Бавно, едва сдържайки се да не побегне, тя размота въжето. Похитителите й продължаваха да играят. Изглежда съвсем я бяха забравили. Тя стана и запристъпва предпазливо към коня си, който също бе обърнат с гръб към нея.
Приведена, стиснала ножа в ръка, тя доближи коня. Безпокоеше се, че животното ще започне да сумти, и затова побърза да го погали. Наведе се и му зашепна в ухото. След това пъхна крак в стремето и се улови за седлото, за да се метне.
Седлото неочаквано се изхлузи и тя тупна на земята. Ножът й отхвърча насрани. Конят се уплаши и се дръпна.
Изригна оглушителен смях. Тя се огледа и видя, че тримата ловци на глави се превиват. Лекман, извадил меча си, се приближи към нея и ритна ножа встрани.
Едва тогава откри, че ремъците на седлото й са разкопчани.
— Какво да се прави, из тези пущинаци дори забавленията са дивашки — заоправдава се Лекман.
— Вижте й изражението само! — пищеше Олей.
Блаан се държеше за корема и се тресеше. По бузите му се стичаха сълзи. Изведнъж нещо друго привлече вниманието му и той стана напълно сериозен.
— Ей, я гледайте.
Към тях се приближаваше конник, яхнал чисто бял жребец.
8.
Когато ги наближи, видяха, че е човек.
— Кой, по дяволите, е този? — попита Лекман. Другите двама повдигнаха рамене, без да свалят очи от непознатия. Ръцете им бяха върху дръжките на мечовете.
Ездачът бе висок, но беше по-скоро жилест, отколкото мускулест. Дългата му кестенява коса се спускаше до раменете, а брадата му бе прилежно подстригана. Носеше кафяв жакет със сребърни бродерии и кожени бричове, напъхани във високи черни ботуши. Дълго черно наметало завършваше облеклото му. Не се виждаше никакво оръжие.
Той дръпна юздите на белия жребец и спря пред тях. След това, без да продумва, скочи на земята. Движенията му бяха спокойни и уверени, а на устните му трепкаше усмивка.
— Кой си ти? — попита Лекман. — И какво искаш?
Непознатият плъзна поглед към Койла, сетне го върна към Лекман. Усмивката му не изчезна.
— Името ми е Серафейм — представи се той с нисък, спокоен глас. — Искам само да пия вода. — Той кимна към ручея.
Не можеше да се определи със сигурност каква е възрастта му. Имаше сини очи, орлов нос и добре оформени устни, а лицето му определено можеше да се нарече красиво. В маниерите му се долавяше твърд характер и самоувереност.
Лекман погледна към Блаан и Олей.
— Внимавайте, може да не е сам.
— Сам съм — увери ги мъжът.
— Живеем в неспокойни времена, Серафейм, или както там се казваш — рече му Лекман. — Да се скитосваш сам означава да си търсиш белята.
— Същото важи и за вас.
— Ние сме трима и знаем как да се погрижим за себе си.
— Не се и съмнявам. Но аз не заплашвам никого и затова никой не ме заплашва. Всъщност не сте ли четирима? — Той погледна към Койла.
— Тя е просто с нас — обясни Олей.
— Виждал ли си и други от нейния народ наоколо? — попита Лекман.
— Не.
Койла също оглеждаше внимателно новодошлия. Вече бе преценила, че е далеч по-умен, отколкото се представя. Но не виждаше никаква вероятност да й бъде от полза.
Конят на странника се приближи до ручея и наведе глава към водата. Непознатият го остави да се напои.
— Та, както казах, в тези размирни времена е доста рисковано за самотник да среща хора като нас — повтори натъртено Лекман.
— Не ви видях, докато не приближих ручея — сякаш се оправдаваше Серафейм.
— Не е никак умно и да се язди със затворени очи.
— Туй е, защото често сънувам. Повече живея в мислите си.
— Лесен начин да си изгубиш главата — подметна захилено Олей.
— Ти от унистите ли си, или от пантеонистите? — попита Блаан.
— Нито едните, нито другите — отвърна Серафейм. — А вие?
— Същото — рече Лекман.
— Радвам се да го чуя. Омръзна ми да внимавам какво говоря. Човек понякога не знае какви неприятности може да си навлече с една-едничка погрешна дума.
Койла се чудеше дали той разбира в каква ситуация е изпаднал.
— Значи си неверник, така ли? — попита Олей.
— Не съм казвал подобно нещо.
— Трябва да вярваш в някоя наистина висша сила, щом не носиш оръжие — рече подигравателно Лекман.
— Не ми е нужно в моето занятие.
— И какво ще е то?
Серафейм повдигна плащовете на наметалото си и се поклони театрално.
— Аз съм скитащ бард. Словоплетец и стихотворец.
Презрителната усмивка на Олей бе очевиден знак за отношението му към тази професия.
Койла вече не се съмняваше, че не може да очаква никаква помощ от непознатия.
— А вие, добри хора, с какво се препитавате?
— Ние сме войници-наемници — отвърна наперено Лекман.
— И трепачи на паразити — добави Олей и хвърли поглед към Койла.
Серафейм кимна с неопределено изражение, но не отговори.
— Сигурно не се справяш особено добре, като се има предвид войната и всичко останало — подпита го лукаво Лекман.
— Напротив, несигурните времена са от полза за мен. Когато животът ти е тежък, нямаш нищо против някое малко забавление.
— Искаш да кажеш, че лесно пълниш джобовете? — рече заинтригувано Олей.
Койла предположи, че непознатият е или глупак, или прекалено доверчив човек.
— Богатствата, които притежавам, не могат да бъдат измерени или преброени като златото.
— Брей, тъй ли? — опули очи Блаан.
— Можеш ли да определиш цената на слънцето, луната или звездите? На вятъра, що гали лицето ти, на птичата песен? На водата в ручея пенлив?
— А, ясно… сладникавите приказки на… поет — рече пренебрежително Лекман. — Ако това са
