каменните стени. Скоро се озова в личните си покои в подземието. Оркските пазачи пред вратата застанаха мирно.
Вътре имаше още неколцина прислужници, които влачеха кофи към голяма дървена вана, подсилена с железни обръчи. Под нетърпеливия й поглед те побързаха да приключат с работата. Веднага щом си тръгнаха, тя се приближи до ваната и прокара пръсти по гладката повърхност на топлата течност. Кръвта изглежда отговаряше напълно на изискванията й, но тя установи с раздразнение, че не беше почистена от дребни парченца плът. А в древните писания се казваше изрично, че когато се използва подобна течност като среда за общуване, тя трябва да е максимално пречистена. Тя си отбеляза да напомни на прислужниците, че кръвта трябва да се филтрира, и да ги накаже за пропуска.
Тъй като течността бързо се сгъстяваше Дженеста премина незабавно към заклинанията. След няколко минути лъскавата повърхност придоби матов изглед. Постепенно в средата й се образува издатина, която бързо се разшири, приемайки очертанията на лице.
— Бива те да избираш неподходящи моменти, Дженеста — произнесе лицето.
— Ти ме излъга, Адпар.
— За кое?
— За това, което ми беше отнето.
— О, пак?
— Не ми ли каза, че не знаеш нищо за един предмет, който ми беше откраднат?
— Не зная нищо за онова, което търсиш. Край на разговора.
— Не, почакай! Адпар, знаеш, че имам начини да те принудя. Това, което ми е известно за предмета…
— О, скъпа, пак ли някоя от гениалните ти идеи?
— У теб е другият, нали? Кажи ми, че е у теб!
— Казах ти, нямам представа за какво…
— А, хи, измамнице! Тайно си прибрала единия!
— Не съм казвала нито, че е у мен, нито, че не е.
— Това си е чисто признание.
— Виж, Дженеста, възможно е да съм притежавала нещо, което да прилича на онова, което търсиш, но това вече е минало. Защото ми го откраднаха.
— Колко удобно. Не очакваш, да ти повярвам, нали?
— Не давам пукната пара, дали ще ми повярваш, или не! Вместо да си губиш времето с обвинения към мен, защо не насочиш усилията си към крадците? Ако някой си играе с огъня, това са те!
— Значи ти е известно какво представлява този предмет! Знаеш за какво служат всички те!
— Зная само, че е нещо много важно, щом толкова държиш на него.
Повърхността отново се развълнува едва забележимо, сетне там се появи друго лице.
— Тя е права, Дженеста — произнесе друг глас.
— Не се намесвай, ако обичаш! — просъска Адпар.
— Санара, защо не можем да проведем един разговор, без и ти да изникнеш? — недоволстваше Дженеста.
— Знаеш защо, сестрице. Връзката ни е твърде силна.
— За жалост — промърмори Адпар.
— Сега не е време за свади — предупреди ги Санара. — Поне един от инструментумите е попаднал у група орки. Въпросът е, наясно ли са те с невероятната им сила?
— Какво искаш да кажеш с това «поне един»? — подскочи Дженеста.
— Не зная. Но събитията следват своя ход. Навлизаме в период, в който всичко е възможно.
— Така ли? — подметна подигравателно Санара.
— Мен не ме занимавайте — захили се Адпар. — Стига ми и войната, която водя. Не ми е до вашите гатанки.
— Адпар, може би не знаеш за какво говоря, но Дженеста е наясно. Това, което не знае обаче, е, че силата им трябва да бъде използвана за добро, не за лошо, инак всички ще пострадаме.
— О, моля те — просъска саркастично Дженеста. — Не и сцената с мъченицата Санара.
— Мисли си каквото искаш за мен, вече съм свикнала. Само не подценявай играта, с която си се захванала.
— Вървете по дяволите и двете! — изкрещя Дженеста и разбърка ядно повърхността. Лицата изчезнаха.
Тя постоя още известно време, оставяйки мислите си да се гонят из главата й. Все още не бе склонна да повярва, че Адпар е в неведение за случилото се, нито да се съгласи със Санара за предназначението на реликвите. Едно обаче беше ясно — дошъл бе моментът да се предприемат нужните постъпки срещу поне една от досадните й роднини.
В нея отново се надигна омраза срещу Върколаците, задето й бяха причинили всичко това. И безсилен яд, че не е в състояние да стовари върху им цялата мощ на отмъщението си.
Хаскеер не беше сигурен дали се движи в правилната посока. Всъщност той почти не обръщаше внимание на обкръжаващата го обстановка и беше безразличен към несгодите на времето. Единственото, което бе реално за него, бе песента в главата му. Тя го пришпорваше безжалостно, все по-нататък и все по-бързо и той й се доверяваше, че го води право към Каменна могила.
Пътеката, която следваше в момента, навлизаше в гориста долина. Той препускаше без колебание, втренчил поглед право пред себе си.
В най-ниската част на долината имаше поточе, което се бе разляло в малък вир. Тук пътеката се стесняваше и извиваше към единия бряг на поточето, където растителността бе по-гъста. Наложи се да забави ход.
Докато си проправяше път между дърветата, той чу шум отдясно. Сетне слабо поскърцване. Обърна се и забеляза, че нещо лети право към него. Нямаше време да реагира. Предметът го блъсна с пукот и той се преметна от седлото.
Проснат замаян в калта, той се озърна да види какво го е ударило. Беше парче дърво, което все още се поклащаше на въжетата, на които бе завързано. Някой, скрит сред дърветата, го бе запратил към него като таран.
Хаскеер все още се мъчеше да си поеме дъх, когато нечий ръце се протегнаха към него. Стори му се, че са човешки, черни, може би облечени в ръкавици. Те започнаха да го удрят, последваха и ритници. Безсилен да отвърне на ударите, той успя само да се прикрие.
Сега вече го вдигнаха и обезоръжиха. Дръпнаха и кесията от колана му. Завързаха ръцете му отзад.
Макар и с помътняло от болка съзнание, Хаскеер се опита да разгледа изправената пред него фигура.
— Сигурни ли сте, че го вързахте здраво? — попита Кимбал Хоброу.
— Вързан е — потвърди един от блюстителите.
Друг облечен в черно воин подаде кесията му на Хоброу. Той погледна вътре и лицето му се озари от радост. Или може би от алчност.
Хоброу бръкна в кесията и извади звездите, които засияха с пълен блясък.
— Това е реликвата — и още една като нея! — Той вдигна ръце. — Благодаря ти, Господи, задето ни върна отнетото! И задето доведе при нас това злощастно създание! — Той огледа намръщено орка. — Ще бъдеш наказан за престъпленията си, изроде, в името на Върховния Бог!
Най-сетне Хаскеер усети, че главата му се прояснява. Песента отслабваше, изместена от гласа на този безумец. Той се опита да помръдне с ръце и установи, че са вързани. Но все още имаше нещо, което можеше да направи.
Той се изплю в лицето на Кимбал.
Проповедникът подскочи ужасен и започна да трие лицето си с опакото на ръкава и да повтаря:
— Нечисто, нечисто.
Когато приключи, попита отново:
