укрепената караулка.
— Хомункули — прошепна Койла. — Създадени с магия.
Олей и Блаан размениха изплашени погледи. Лекман се опита да си придаде невъзмутим вид.
Появи се друг Застъпник и подаде на Лекман три плочки, срещу които на излизане щяха да получат оръжията си. След това им махна да влизат в града.
Лекман раздаде плочките и тримата минаха през портата.
— Видяхте ли — прошепна той. — Не ни претършуваха за оръжия.
— Мислех, че ще са по-бдителни — рече Олей, докато прибираше плочката си.
— Нали разправят, че Съветът на Магьосниците, който управлявал това място, напоследък поизгубил властта си.
Намираха се на оживена улица. Тримата поведоха конете си, като се стараеха Койла да е помежду им. Олей вървеше отзад, сякаш се готвеше при първа възможност да изпълни заканата си.
Хекълой гъмжеше от всякакви представители на древните народи. Имаше гноми, феи и джуджета, които разговаряха, спореха, пазаряха се и се смееха. Неголеми групички от коболди си проправяха път през тълпата, бърборейки на неразгадаемия си език. Троли, нахлузили ниско качулките си, за да пазят очите си от светлината, следваха наетите водачи-елфи. Кентаври тропаха с копита по калдъръма, изправили гордо човекоподобните си глави. Имаше дори хора, макар и далеч по-малко от представителите на останалите раси.
— Сега какво ще правим, Мика? — попита Олей.
— Ще намерим някоя кръчма и там ще обмислим стратегията си.
— О, ейл! — захили се Блаан.
— Не е време да се напиваме, Джабез — скастри го Лекман. — Искам ви с бистри глави.
Блаан изсумтя недоволно.
— Но първо да намерим конюшня за конете — предложи Лекман. После се наведе към Койла: — И да не си направила някоя глупост!
Спуснаха се по една от улиците, която водеше към пристанището, и подминаха редица каруци, пълни с плодове, зеленчуци, риба и хляб. Търговците възхваляваха на висок глас достойнствата на стоките си. Мулетари дърпаха натоварени с платове и чували с подправки мулета. Скитащи музиканти, улични артисти и гласовити просяци засилваха общата какофония.
По ъглите дебнеха нахални сукубуси и инкубуси — безочливи уличници, които можеха да задоволят апетитите и на най-изгладнелите за ласки клиенти. Из въздуха се носеше сладникавият мирис на пелуцид. Той се смесваше с ароматите, които се носеха от отворените врати и прозорци на множеството храмове, посветени на най-различни божества. И сред всичко това периодично изникваха патрулите на Застъпниците и уличната тълпа мигом се разтваряше, за да им стори път.
Ловците на глави спряха при една конюшня, чийто съдържател, навъсен гном, прие конете им срещу няколко монети. След това продължиха пеша, като Олей продължаваше да върви зад Койла.
Малко по-късно, на едно кръстовище, й се стори, че зърна неколцина орки. Но пред тях се изпречиха киргизилски гущер и злобния му ездач, и тя не успя да ги разгледа внимателно.
Забеляза, че Олей опипва нервно превръзката на окото си. Със сигурност не ги бе видял, но може би се бе обадил прословутият му «нюх за орки».
Тя знаеше, че в Хекълой със сигурност ще има орки, макар че повечето от сънародниците й предпочитаха да се скитат въоръжени из откритите простори. За съжаление немалко от тях воюваха за чужди идеи и интереси. Ако срещнеше орки тук, беше по-вероятно да се окажат дезертьори или дори такива, които са тръгнали по следите на Върколаците. Всъщност не беше изключено и тези, които бе зърнала, да са Върколаци. Тя реши засега да не се отдава на напразни надежди.
— Това ще свърши работа — обяви Лекман.
Той сочеше една кръчма, над чиято врата бе закован грубо издялан надпис: «Чудовището и мечът».
Вътре ехтяха гласовете на пийналите посетители.
— Джабез — нареди Лекман, — влизай и ни намери места.
Блаан огледа присъстващите, сетне, възползвайки се от масивното си тяло, си проправи път през гъстата тълпа, стигна до една маса с феи и ги прогони.
Веднага щом ловците на глави и Койла се настаниха, се появи една прислужничка-елф. Лекман отвори уста да поръча, но тя тръсна четири оловни халби с ейл на масата и обяви:
— Вземайте, или си тръгвайте.
Блаан й хвърли пренебрежително една монета. Тя я улови във въздуха и изчезна.
Сега тримата събраха глави и започнаха да си шушукат съзаклятнически. Койла се облегна назад и скръсти ръце.
— Види ми се, че имаме малък проблем — откри шепнешком дискусията Лекман. — Най-добре ще е час по-скоро да се отървем от този малък урод, вместо непрестанно да го държим под око. Но ако я продадем, няма да можем да познаем другите орки.
— Нали ти казах — озъби се Койла, чула всичко. — Няма да работя за вас.
— Ще те накараме! — просъска Лекман.
— Как?
— Остави на мен, Мика — предложи Олей. — Аз ще се справя с нея.
— Яж фъшкии, еднооки — отвърна тя.
Олей кипна от гняв.
— Вижте, да предположим, че упоритата гадина наистина няма да ни помогне — заговори отново Лекман. — В такъв случай ще е най-добре да се разделим. Джабез ще дойде с мен, за да потърсим някой, който да я купи. А ти, Грийвър ще идеш да търсиш орките.
— И после какво?
— Ще се срещнем тук след няколко часа.
— Аз съм съгласен — кимна Олей и се облещи на Койла. — С радост ще се отърва от нея.
Койла отпи юнашка глътка от чашата с ейл и обърса устни с опакото на ръкава си.
— Не мога да твърдя противното за себе си — рече тя и стовари халбата върху ръката на Олей. Нещо изпука. Лицето му се изкриви от болка и той извика. След това вдигна ръка и огледа малкото си пръстче. Лицето му бе пребледняло, очите — пълни със сълзи.
— Тя ми… го… счупи — проплака той с треперещи устни. Изведнъж го завладя неистов гняв. Наведе се и посегна към ботуша си. — Сега ще ти срежа гръцмуля!
— Стига, Грийвър! — скара му се Лекман. — Не виждаш ли, че ни гледат! Нищо няма да й сториш, твърде ценна е.
— Но тя ми счупи…
— Престани да се държиш като дете. Вземи. — Той му подаде кърпата си. — Усучи я около ръката си и млъквай.
Койла ги дари с топла усмивка и ги подкани със сладък гласец:
— Е, не е ли време да ме продавате?
— Същите като онези, нали? — попита Страк.
— Без никакво съмнение — потвърди Джъп. — Поредната ловна група от Троица.
Бяха се спотаили в ниска горичка и наблюдаваха лагера долу, из който кръстосваха облечени в черно хора. Останалата част от отряда бе скрита назад и от мястото, където се намираха сега, Страк и Джъп не можеха да ги видят.
Мъжете долу бяха добре въоръжени, около двайсет на брой. Встрани бяха вдигнали ограждение за конете, а близо до центъра на лагера имаше покрит фургон.
— Само това ни липсваше — въздъхна Страк. — Блюстителите на Хоброу.
— Но нали знаехме, че ще са някъде наблизо. Нима очакваше, че ще се откажат така лесно и ще си тръгнат?
— Е, нямаше да е зле. И без тях си имаме предостатъчно грижи.
— Как мислиш, дали Койла и Хаскеер не са станали техни пленници?
