— Сигурни ли сте, че е вързан здраво?
Щом го увериха в това, Хоброу пристъпи напред и стовари няколко пъти юмрук върху корема на Хаскеер, като крещеше:
— Ще си платиш за неуважението към Божиите служители!
Хаскеер бе понасял и по-страшни изпитания. Далеч по-страшни. Всъщност ударите бяха доста слаби. Но сега, увлечени от гнева на своя господар, блюстителите също започнаха да го налагат.
В разгара на побоя Хоброу извика:
— Да не забравяме за отряда, който изгубихме! Наблизо може да има още като този тук! По-добре да тръгваме!
Почти изгубил съзнание, Хаскеер усети, че го влачат нанякъде.
Близо ден Алфрей и отрядът му препускаха към Калипарския залив без каквото и да било премеждие.
Алфрей бе избрал за свой пръв заместник Кестикс, един от най-опитните оръженосци в дружината.
Докато си проправяха път на запад, през пожълтелите треви на равнината, той разпита Кестикс за настроенията сред нисшите чинове.
— Всички са разтревожени, разбира се — отвърна Кестикс. — Или, по-скоро, обезпокоени.
— Е, не са единствените, които се чувстват така.
— Да, но събитията се развиха толкова бързо. Сякаш нарочно не ни оставиха време да помислим.
— Вярно, че промените са значителни — съгласи се Алфрей. — Но това важи и за цялата Марас- Дантия. Може би с нея е свършено. Заради човеците.
— Така е, всичко започна, когато те дойдоха. Те объркаха нещата.
— Но не се отчайвай. Все още може да обърнем всичко. Стига да осъществим докрай замисленото.
— Прощавайте, десетник, но какво означава всичко случващо се?
— Какво?
— Ами… вече разбрахме колко е важно да намерим звездите. Но защо?
— Какво искаш да кажеш, войнико?
— Че все още не знаем какво е предназначението им.
— Вярно е. Е, обясниха ни, че в тях са скрити определени магични сили, но нищо повече. Знаем още, че и други държат на тях. Особено нашата кралица. Може би точно заради това са ценни за нас.
Алфрей се обърна да провери как се движи след тях колоната. Когато отново погледна напред, Кестикс имаше нов въпрос.
— Ако нямате нищо против, десетник, как виждате мисията ни до Дроган? Дали не трябва да се опитаме направо да вземем и тамошната звезда?
— В никакъв случай. По-скоро ще се приближим и ще разузнаем обстановката. Ако положението стане напечено, първо ще се опитаме да преговаряме. Но иначе само ще наблюдаваме, докато дойдат останалите.
— Мислите ли, че ще дойдат?
— Не бъди песимист, войнико. Трябва да вярваме, че пак ще се съберем с отряда на Страк.
— Не исках да ви ядосам, десетник. Просто си мислех, че нещата започват да излизат извън контрола ни.
— Зная. Но имай вяра на Страк. — Алфрей се чудеше дали това е добър съвет. Непрестанно го измъчваше мисълта, че капитанът се опитва да лапне твърде голям залък.
Размислите му бяха прекъснати от вика на Кестикс:
— Десетник! Погледнете!
Алфрей вдигна поглед и видя керван от четири каруци, теглени от биволи, които тъкмо се бяха показали иззад завоя пред тях. Пътят, който двете групи следваха една срещу друга, се спускаше в долчинка със стръмни склонове. Едната група трябваше да отстъпи и да пропусне другата. Все още не можеха да различат пътниците в каруците.
Няколко мисли минаха през главата на Алфрей. Първата бе, че ако се обърнат веднага, може би ще останат незабелязани. Само че не беше в природата на орките да бягат. Втората бе, че дори пътниците в каруците да имаха враждебни настроения, едва ли щяха да са по-многочислени от тях.
— Може би ще продължат мирно и тихо по пътя си — рече той на Кестикс.
— Ами ако са унисти?
— Ако са вражески настроени човеци, ще им видим сметката — заяви с решителен тон Алфрей.
Не след дълго каруците се приближиха достатъчно, за да могат орките да видят кой седи в тях.
— Гноми — обяви Алфрей.
— Можеше и да е по-зле. Тези се бият като малки плъхчета.
— Да, и са големи саможивци.
— Зная само, че ужасно треперят над имането си. Надарени са с магията да откриват подземни залежи от злато, така че едва ли ще си имаме ядове с тях.
— Добре, остави аз да говоря — нареди Алфрей и се обърна към колоната: — Поддържайте реда. Не вадете оръжията, освен ако не се наложи. И се дръжте спокойно, ясно?
— Дали знаят, че има награда за главите ни? — попита Кестикс.
— Може и да знаят. Но, както казах, не ги бива много да се бият. Освен ако лошите маниери и гадният им дъх се броят за оръжия.
Предната каруца бе вече на хвърлей камък от Алфрей. Отпред седяха двама гноми. Товарът на каруцата бе покрит с чергило.
Алфрей вдигна ръка и спря колоната. Каруците също спряха. За миг двете групи се оглеждаха взаимно.
Някои твърдят, че гномите са също като джуджетата, само дето са по-деформирани. Това са ниски създания, с непропорционална мускулатура. Имат големи ръце, крака и носове.
Дрехите на тези бяха доста захабени, та не беше никак лесно да се определят цветовете им. Някои имаха качулки, други — меки шапки с увиснали пискюли.
Всички гноми изглеждат невероятно стари, дори новородените. И всичките са майстори в мръщенето и зъбенето.
След кратко мълчание кочияшът на предната каруца се провикна звучно:
— Е, аз пък няма да се помръдна!
Зад него се надигнаха и кочияшите на следващите каруци.
— Ще имате да вземате! — заинати се Алфрей.
— Имане? Имане? Какво имане? Нямаме никакво имане!
— Какъв късмет да случим на този глухар — ядоса се Алфрей. — Не имане — извика той, ще имате, казах!
— Какво да имаме?
— Добре де, ще се преместите ли? — изгуби търпение Алфрей.
— Не! — заяви лаконично гномът след кратък размисъл.
Алфрей реши, че е време да смени темата.
— Откъде идвате? — попита почти дружелюбно той.
— Няма да кажа — викна с кисел тон гномът.
— Накъде отивате?
— Не е ваша работа.
— Добре де — поне пътят до Дроган чист ли е? Има ли хора наоколо?
— Може и да има. Може и да няма. Колко ще платите?
Алфрей си спомни, че гномите са известни с алчността си, както и със скъперничеството. Въздъхна и се предаде. Обърна се и нареди на орките си да се отместят настрани.
Докато предната каруца минаваше покрай тях, той чу гнома да мърмори:
