— Кой знае? Ясновидството не може ли да ни покаже?
— Досега нямаше кой знае каква полза. Но мога да опитам.
Той издълба малка дупка в земята и пъхна ръка в нея. След това затвори очи и се съсредоточи. Страк затаи дъх и продължи да наблюдава лагера.
След известно време Джъп отвори очи и въздъхна.
— Е?
— Има слаби признаци за оркско присъствие. Не от лагера долу, но не са твърде далеч.
— И това ли е всичко?
— Почти. Не можах да определя дали оркът е мъжки, или женски. Не зная и посоката. Ако тези негодници, човеците, не ни бяха изяли магията.
— Виж.
От фургона долу в лагера се подаде жена. Беше в онази възраст, в която хората се разделят с детството. Имаше пухкаво детинско лице, медноруса коса и сини очи, които трябваше дай придават миловиден вид. Но ефектът се разваляше от злобно изкривената й уста.
— О, не! — простена Джъп.
— Какво?
— Милост Хоброу. Дъщерята на проповедника, за която ти разказвах.
Тя прекоси лагера с небрежна походка и повика блюстителите, които се струпаха пред нея.
— Изглежда ми съвсем малка — отбеляза Страк. — Май че им дава някакви разпореждания.
— Тираните са ужасно недоверчиви. Предпочитат да използват членовете на семейството си, вместо да разчитат на другиго. Изглежда добре е възпитал дъщеричката си.
— Да, но… да остави на едно дете да командва?
— Човеците са безумци, Страк. Хубаво е да го запомниш.
Изведнъж момичето започна да налага войниците безразборно с камшика си.
— Тези мъже нямат ли достойнство? — зачуди се Страк.
— Без никакво съмнение страхът от баща й надмогва останалите им чувства. Но си прав. Наистина е грешка, че й е предал командването. Виж, няма никакви постови.
— Не говори прибързано — рече Страк.
Джъп понечи да каже нещо, но Страк му запуши устата. Сетне му извъртя главата надясно. Двама блюстители вървяха бавно, с извадени мечове, право към скривалището им. Страк свали ръката си.
— Не са ни видели — прошепна Джъп.
— Не. Но ако продължат нататък, ще забележат дружината.
— Трябва да ги ликвидираме.
— И то без да разберат другите. Обичаш ли да си примамка?
Джъп се усмихна напрегнато.
— Имам ли друг избор?
Страк погледна отново към двамата часовои.
— Дай ми само малко време да заема позиция. — Той запълзя през храсталаците.
Джъп изброи мислено до петдесет. След това се изправи и застана на пътеката, по която крачеха часовоите.
Те застинаха изненадани.
Той тръгна право към тях, разперил ръце далеч от оръжията си. На устните му трепкаше усмивка.
— Стой на място! — заповяда му един от блюстителите.
Джъп продължаваше да се приближава усмихнат.
Часовоите вдигнаха оръжия. Страк се появи безшумно от храсталака зад тях, стиснал в ръката си нож.
— Кой си ти? — попита единият часовой.
— Ами аз съм… джудже — отвърна Джъп.
Страк се изправи зад тях. Джъп скочи напред и извади ножа си.
След миг четиримата бяха живо кълбо от извиващи се крайници. След още няколко секунди се разделиха на две налагащи се двойки. Но мечовете на блюстителите бяха крайно неподходящи за близък бой. Въоръжени с ножове, Джъп и Страк имаха предимство.
Джъп пръв надви опонента си. Страк се оказа в по-голямо затруднение. Беше изпуснал ножа си при първия сблъсък. Противникът му успя да се озове отгоре. Стисна дръжката на меча си с две ръце и се опита да го стовари върху капитана на Върколаците. Страк го улови за ръцете. Известно време никой не успяваше да надделее, докато накрая Страк прекатури блюстителя настрани и след кратка схватка го надви.
— Бързо, да скрием телата — рече той на джуджето.
Тъкмо изтегляха труповете в храсталака, когато на пътеката се появиха нови трима часовои.
Джъп извади ножа си и го метна, поваляйки единия от тях. Другите двама веднага се хвърлиха в атака.
Оркът и джуджето ги посрещнаха с извадени мечове. Опасявайки се да не ги чуят в лагера, Страк се опита да приключи битката бързо. Пресрещна своя противник и го обсипа с яростни удари. И веднага щом откри слабо място в защитата му, той нанесе фаталния удар.
Джъп беше предприел подобна тактика. Блюстителят, с когото се сражаваше, сполучи да отбие първите десетина удара, сетне побягна. Джъп го застигна с няколко подскока и го посече през гърба, после го повали и го промуши в корема.
Страк отново пропълзя през храсталаците и погледна към лагера. За щастие там все още цареше спокойствие. С помощта на Джъп той прикри телата на убитите.
— А какво ще стане, когато те не се върнат в лагера? — попита задъхано джуджето.
— По-добре да не сме тук, за да узнаем отговора.
— Сега накъде?
— В единствената посока, която не сме опитвали. На запад.
— Това ще ни отведе опасно близо до Каменна могила.
— Зная. Да имаш по-добър план?
Джъп поклати глава.
— Тогава да тръгваме.
Яздиха, без да спират, близо половин ден, преди Джъп да изкаже онова, което се въртеше в главите им:
— Няма смисъл, Страк. Невъзможно е да покрием толкова обширна територия.
— Ние сме орки. Орките не изоставят другарите си.
— Е, не всички сме орки — засмя се джуджето. — Но ще приема това като признание, че съм един от вас.
Страк се усмихна уморено.
— Ти си Върколак. Все забравям, че си от друга раса.
— Щеше да е по-добре за Марас-Дантия, ако и други забравяха подобни неща.
— Може би. Но, както вече казах, не можем да изоставим другарите си, каквото и да са направили.
— Не съм казвал да ги изоставяме! Само смятам, че няма да ги открием в тази посока.
— Значи имаш друг план?
— Знаеш, че нямам.
— В такъв случай престани да хленчиш — почти го скастри Страк. — Продължаваме търсенето.
— Ами Каменна могила? Вече сме доста близо до нея.
— Може да стигнем и по-близо, преди да се откажем.
Джъп млъкна. Продължиха на запад.
Не след дълго зърнаха самотен конник, който препускаше право срещу тях.
— Това е Сифи — позна го Джъп.
Страк спря колоната. Сифи ги достигна и дръпна юздите на покрития с пяна кон.
