— Капитане, докладва челен съгледвач!
Страк кимна.
— Открихме го, капитане! Стотник Хаскеер!
— Какво? Къде?
— На около миля северно оттук. Но не е сам.
— Не ми казвай. Хората на Хоброу?
— Да, капитане.
— Колко са? — попита Джъп.
— Трудно е да се каже. Двайсет, може би трийсет.
— А самият Хоброу? — попита Страк. — Там е.
— Койла?
— Не я видяхме там. Оставих Талаг да ги наблюдава.
— Добре. Чудесна работа, Сифи. — Той се обърна и даде знак на дружината. — Изглежда намерихме Хаскеер. Но той е в плен при унистите на Хоброу. Сифи ще ни отведе там. Пригответе се, ще се прокраднем безшумно. Да вървим, Сифи.
След няколко минути стигнаха хълма, отвъд който, според обясненията на Сифи, имало плитка клисура.
— Капитане, най-добре ще е да слезем от конете и да ги оставим тук — предложи Сифи.
Страк се съгласи и даде заповед. След това всички запълзяха към билото.
— Часовои? — попита Страк.
— Няколко — потвърди Сифи.
— Значи първо тях ще премахнем. — Страк повика Хустук, Калтмон, Гант и Финдже и нареди: — Открийте постовете, обезвредете ги и след това се върнете тук.
— Само четирима ще се справят ли? — попита Джъп, докато се отдалечаваха.
— Надявам се. Повече не можем да отделим. — Той махна на един от оръженосците. — Рефдоу, ти ще останеш при конете. Ще ги доведеш, когато приключим.
Сифи поведе Страк, Джъп, Точе и Джад нагоре по склона. Стигнаха билото, отвъд което започваше горист склон. Като притичваха приведени между дърветата, те се добраха до Талаг, който лежеше до един дънер. Съгледвачът им посочи пролука сред зеленината.
През нея се виждаше полянка, обрасла с няколко ниски дръвчета. Там беше устроен временен лагер, в който се виждаха двайсетина блюстители. В единия й край имаше докарана кола, чийто коне бяха разпрегнати. Осите й бяха положени върху наскоро отсечени дънери.
— Къде е Хаскеер? — прошепна Страк.
— Ей там! — отвърна Талаг и вляво към място, скрито от короните на дърветата.
Останаха на тази позиция близо десетина минути, в очакване да се случи нещо. След това дойдоха и останалите орки. Гант им даде знак, че са се справили.
— Сигурен ли си, че обезвредихте всички? — попита Страк.
— Описахме пълен кръг, капитане. Ако е имало още, значи са били добре прикрити.
— Както и да е, скоро ще се разбере. Ако ще правим нещо, да го правим сега. Сифи, сигурен ли си, че си видял Хаскеер?
— Напълно, капитане. Трудно ще го сбъркаш този грозник. — Той се сепна и побърза да добави. — Не исках да го обиждам.
Страк се засмя.
— Няма нищо, войнико. Така си е.
Почакаха още десетина минути. Вече бяха започнали да губят търпение, когато отдолу долетя глъчка и настъпи някакво раздвижване. Орките се напрегнаха.
Изведнъж на полянката се появи Кимбал Хоброу. Викаше нещо, но не успяха да разберат какво. Зад него вървяха неколцина облечени в черно блюстители. Водеха Хаскеер.
Той се олюляваше с вързани зад гърба ръце. Дори от разстояние се виждаше, че се бяха отнесли доста зле с него.
Отведоха го в средата на поляната, при едно високо дърво. Доведоха и един кон и неколцина човеци качиха Хаскеер на седлото. Тълпата се скупчи около тях.
Джъп повдигна изненадано вежди.
— Да не би да го пускат?
— Едва ли — поклати глава Страк.
Един от блюстителите извади въже с примка и я нахлузи на врата на Хаскеер. След като стегнаха здраво примката около шията му, преметнаха свободния край през един хоризонтален клон. От тълпата се надигнаха ръце, нетърпеливи да уловят въжето.
— Ако се забавим още малко — прошепна Джъп, — ще станем свидетели на смъртта му.
11.
Страк гледаше как възбудената тълпа се готви да обеси Хаскеер.
— Не ми се ще да съм на твое място в този момент, капитане — рече му Джъп.
Долу на поляната Хоброу се качи в колата и постави крак на седалката. Вдигна ръце и тълпата утихна.
— Върховният създател се погрижи да ни върне реликвата! — обяви Хоброу. — И нещо повече — той ни дари с още една!
— Звездите са у тях — въздъхна Страк.
— В своята неизмерима мъдрост Всевишният предаде в ръцете ни и безбожното създание, което открадна тези скъпоценности! — Той посочи Хаскеер. — Днес пред нас стои свещената задача да изтрием тази твар от лицето на земята!
— Мътните го взели! — възкликна Страк. — Никой освен мен няма право да види сметката на този грозник! — Докато Хоброу продължаваше речта си, той даде знак на един от оръженосците. — Брегин, ти си най-добрият ни стрелец. Можеш ли да уцелиш въжето?
Брегин присви очи и прецени на око целта. Наплюнчи пръст и го вдигна нагоре. Езикът му се подаде от ъгълчето на устата, докато се концентрираше, пресмятайки разстоянието и силата на вятъра.
— Не — отсече накрая.
— … както ще изметем от лицето на земята и всичките си врагове, с помощта на Всемогъщия Господ Бог… — продължаваше патетично Хоброу.
Страк взе ново решение.
— Добре, Брегин. Искам ти, Сифи, Гант и Калтмон да доведете конете. Искам да ги доведете тук веднага!
Оръженосците побягнаха назад.
— Ще нападаме ли? — попита Джъп.
— Нямаме избор. Дано само не закъснеем.
— Няма, ако онова плямпало долу продължи да дрънка още известно време.
— … и да го възхваляваме! Вижте всевишната награда! — Хоброу извади от джоба си малка кесия, изсипа върху дланта си звездите и ги показа на тълпата. Разнесоха се възторжени викове.
Джъп и Страк се спогледаха.
— … неведоми са пътищата Му, братя мои, и велики са чудесата му… Хвала на Всевишния! Нека сега пратим душата на тази жалка твар право в пъкъла!
Хаскеер изглежда не осъзнаваше напълно какво става около него.
Страк се озърна.
— Къде се бавят онези?
Хоброу махна рязко с ръка. Някой удари коня на Хаскеер с камшик и той подскочи.
