няма по-хубаво нещо от другарството.
— Тъй де, всичко си има в нашата Четворица. Тупаник, любовчица, веселба. Хем груби, хем нежни. Такива трябва да са истинските богове! — каза Кестикс.
Един оръженосец му подаде лула. Той всмукна и пусна облаче бял дим. След това подаде лулата на Алфрей.
— Това, което не разбирам — продължи Кестикс, — е тази храст, исках да кажа страст… тази страст към единобезбожие. По дяволите! Единобожие.
— Да, аз също я намирам за странна — съгласи се Алфрей. — Но хората винаги са имали чудати идеи.
— Ами да, искам да кажа, нима е възможно един-едничък бог да се справя сам с всичко? То си е работа за неколцина, нали?
Алфрей присви очи. Пелуцидът го предразполагаше към съзерцание.
— Знаеш ли, преди да се появят хората, древните народи бяха далеч по-толерантни към религиите на другите — обясни той завалено. — А сега всеки се опитва да ти натика вярата си в гърлото.
Кестикс кимна с мъдър вид.
— Да, човеците имат да плащат за много беди. Те предизвикаха толкова крамоли.
— Но знаеш ли, ти ме накара да се замисля, че напоследък не отдаваме нужната почит на нашите богове. Май трябва да извършим жертвоприношение при първа възможност.
Двамата потънаха в мълчание, всеки, загледан в калейдоскопичните изображения, които се меняха пред вътрешния му взор. Останалите също бяха налягали, някои разговаряха и се кискаха.
Мина известно време. След това Кестикс се надигна.
— Десетник.
— Хъмм?
— Какво е това?
Откъм реката се надигаше кадифена мъгла. През нея, право към тях, в залива плаваше някакъв съд.
Алфрей викна на останалите да се събудят. Те наскачаха, но неуверено, олюлявайки се, и започнаха да се въоръжават.
Мъглата се разтваряше бързо.
Величествено разперила платна, към тях плаваше баржа. Корпусът й беше нисък и широк, а бордовете й почти докосваха бреговете на заливчето. На палубата се виждаше просторна кабина. На носа бе закрепена дървена фигура на гълъб. Платното на баржата пляскаше оглушително, издувано от вечерния вятър.
Когато баржата се приближи, Върколаците успяха да видят екипажа и сред тях се разнесоха стенания.
— О, не — въздъхна Кестикс. — Точно сега ли!
— Поне не са опасни — припомни му Алфрей.
— Но пък ужасно ми лазят по нервите.
— Не е необходимо да ги изтребваме — освен ако наистина не се наложи — обърна се Алфрей към оръженосците. — Владеят единствено магия за придвижване, така че не съществува реална заплаха. Пазете обаче всичко ценно.
Той се поколеба дали да не нареди бързо отстъпление. Но това означаваше да изоставят част от багажа, а нямаше никакво съмнение, че обитателите на баржата ще ги преследват, докато не задоволят всеизвестното си любопитство. А това можеше продължи с дни. По-добре беше да приключат веднага с тях.
— Може би ще ни подминат — рече Кестикс, но в гласа му звучеше съмнение.
— Не е в природата им, войнико.
— Но ние сме орки! Не знаят ли, че е опасно да си имат работа с нас?
— Вероятно не, а са и доста тъпички. Ще ги изтърпим някак си.
Платната на баржата се спуснаха. Във водата плесна котва.
И тогава над палубата, подобно на балони, се издигнаха десетина миниатюрни фигури и се насочиха към орките. Движението им не приличаше на полет, по-скоро на целенасочено реене. Те просто се обръщаха в желаната посока, размахваха мъничките си ръце и се понасяха бавно.
Малко приличаха на човешки или джуджешки бебета. Но Алфрей знаеше, че не са нито едното, нито другото. Някои от тях може би бяха дори по-стари от него, но всички до един бяха много вещи в кражбите. Той предположи, че приликата им с малки беззащитни същества има за цел да ги предпазва от гнева на пострадалите пътници.
Дяволчетата имаха едри глави и големи, кръгли очи, които щяха да са тъжни, ако в тях не проблясваха зли пламъчета. Кожата им беше розова и лишена от окосмяване, ако се изключеха обраслите им с мъх глави. Полът им беше неопределен. Носеха набедрени препаски, които малко наподобяваха подгизнали пелени. Нямаха никакви оръжия.
Докато се приближаваха, бърбореха нещо. Гласовете им бяха високи, пискливи и дразнещи.
Щом първият рояк дребосъци се спусна над орките, лекото реене изведнъж прерасна в трескава активност.
Дяволчетата накацаха върху главите, раменете и ръцете на Върколаците и започнаха да опипват с чевръсти пръсти джобовете и поясите им. Опитваха се да измъкнат оръжията и да откачат огърлиците им. Малките им ръце стържеха по шлемовете.
Алфрей сграбчи едно дяволче и се опита да го откъсне от мундира си. Но това се оказа неочаквано трудно. Накрая успя да го изтръгне и го запокити настрани. Дяволчето отплува във въздуха, описвайки бавни пируети.
Но от баржата се надигаха нови ята крадци, които се спускаха като изгладнели лешояди върху орките. И щом някой успееше да откъсне от дрехите си досадник, веднага друг заемаше мястото му.
— Как са се побрали толкова много на проклетия кораб? — провикна се Алфрей.
Кестикс се готвеше да отвърне нещо, но едно от дяволчетата стисна носа му с мъничката си ръка, а с другата бръкна в кесията му. Кестикс го сграбчи, отскубна го и го запрати към най-гъстата тълпа от досадни нашественици.
Алфрей се озърна. Оръженосците се бореха кой както може. Той забеляза, че всеки път, когато се озоваваха близо до земята, дяволчетата започваха да махат отчаяно с ръце и губеха възможност да контролират посоката на движение — нагледно доказателство за отслабващата магия на Марас-Дантия. За съжаление обаче не беше никак лесно да съборят всичките долу.
А от небето продължаваха да валят нови тълпи крадльовци, които се вкопчваха в дрехите на Върколаците. Орките ги ритаха, ръгаха, блъскаха, откъсваха ги и ги хвърляха настрани. Алфрей започна да се безпокои, че войниците му ще изгубят търпение и ще започнат да избиват дяволчетата.
— Донесете въже! — извика той, докато прогонваше едно мъниче, което пърхаше пред лицето му. — Въже!
Заповед, лесна за издаване, но трудна за изпълнение. Превити на две, неколцина оръженосци хукнаха към конете, като не спираха да размахват ръце над главите си. Не без затруднения те успяха да донесат едно навито на руло въже.
— Хванете двата края и го развийте! — извика Алфрей. След това извади меча си. — На оръжие! Използвайте плоската част на остриетата, за да ги насочвате!
Последва мъчителна борба, по време на която оръженосците се опитваха да съберат дяволчетата. Не беше никак лесно, но след доста усилия и ругатни сполучиха да съберат заедно крадците. Някои от тях обаче се издигнаха над останалите и орките не можеха да ги достигнат.
Алфрей издаде нова заповед и оръженосците с въжето заобиколиха камарата дяволчета. С няколко дръпвания и един набързо усукан възел Върколаците успяха да ги завържат.
Напътствани от Алфрей, оръженосците задърпаха купчината мъници към баржата. Когато я стигнаха, завързаха дяволчетата за мачтата, вдигнаха котвата и разпънаха платната, които почти веднага бяха издути от вятъра. Орките наскачаха във водата и изтикаха баржата навътре.
Измамените дяволчета се дърпаха отчаяно, но нямаха сили да се освободят от въжето. Орките чуваха
