врясъците им чак докато баржата се скри в мъглата.
Алфрей въздъхна облекчено, прокара ръка през челото си и каза:
— Надявам се, че Страк си прекарва по-добре от нас.
Хората на Хоброу бързо се отказаха да преследват орките и Страк даде заповед да спрат при първата възможност.
Свалиха Хаскеер от коня на Джъп и махнаха въжето от него. Вече беше в съзнание, но изглеждаше безчувствен. Сложиха го да седне и му дадоха вода. Той преглъщаше трудно. По врата му личаха белезите от примката.
— Жалко, че Алфрей не е тук — рече Страк, докато оглеждаше раните му. — Здравата са го налагали, но ми се струва, че няма сериозни наранявания.
— Освен в мозъка — подметна Джъп. — Не забравяй, че той и преди не беше на себе си.
— Не съм забравил. — Страк плесна Хаскеер няколко пъти по бузата. — Хаскеер!
Хаскеер примигна. Страк взе една манерка и изсипа съдържанието й върху главата му. Хаскеер отвори очи и промърмори нещо нечленоразделно.
Страк продължи да го пляска по лицето.
— Хаскеер! Хаскеер!
— Хъм! А?
— Аз съм — Страк. Чуваш ли ме?
— Страк? — повтори отпаднало Хаскеер.
— Какви са тези странни игрички, десетник?
— Игрички…?
Страк го разтърси, но внимаваше да не прекалява.
— Събуди се де! Ела на себе си!
Погледът на Хаскеер се избистри.
— Капитане, какво… какво е станало? — изглеждаше напълно объркан.
— Какво става ли? Ами става това, че си на път да бъдеш обвинен в дезертьорство. Да не говорим за опита ти да убиеш двама свои другари.
— Да убия…? Страк, кълна се…
— Забрави клетвите, а обясни защо се държиш така.
— И кого съм се опитал да убия?
— Койла и Рефдоу.
Хаскеер подскочи ядосано.
— Ти за какъв ме мислиш бе? За… човек?
— Направил си го, Хаскеер. Искам да зная защо.
— Аз… аз не… не помня. — Той се огледа, все още замаяно. — Къде сме?
— Няма значение. Да не искаш да кажеш, че не знаеш какво става? Че не си виновен?
Хаскеер поклати бавно глава.
— Добре тогава. Кое е последното нещо, което помниш?
Хаскеер се замисли. Това очевидно му костваше известни усилия. После заговори:
— Ами… помня бойното поле… Минахме право през него. След туй… драконите. Драконите ни преследваха. И… огън.
— И това е всичко?
— И песента…
— Песента. Какво искаш да кажеш?
— Не беше точно песен. По-скоро музика и думи.
Страк и Джъп се спогледаха. Джъп повдигна многозначително вежди.
— И тези думи… не помня какво казваха? — Хаскеер сви рамене. — Нямам понятие. А след това май се разболях. Доста зле.
— Виж за това със сигурност не се преструваше — обади се Джъп.
Хаскеер го погледна смутено. Преди сигурно щеше да се нахвърли върху него с упреци.
— Алфрей реши, че си хванал човешка болест от онова селище с мъртвите орки — обясни му Страк. — Но на мен това ми се стори съвсем недостатъчно обяснение за странното ти поведение.
— Какво поведение, Страк? Все още не си ми казал какво съм направил.
— Бяхме в Прокоп. Ти си нападнал Койла и Рефдоу и си избягал с това. — Той бръкна в кесията, която бе взел от Хоброу, и му показа звездите.
При вида им Хаскеер пребледня.
— Прибери ги, Страк — прошепна той. След това изкрещя: — Прибери ги веднага!
Страк ги прибра в кесията. Беше изумен от реакцията му.
— Успокой се — рече Джъп и се приближи до Хаскеер.
На челото на Хаскеер бяха избили ситни капчици пот. Дишаше тежко.
— Койла те е подгонила — продължи Страк. — Оттогава не знаем нищо за нея. Ти знаеш ли нещо?
— Казах ви, че не зная нищичко — изстена Хаскеер и закри лице с шепи.
Страк и Джъп обаче успяха да забележат страха му. Двамата се отдалечиха и Страк кимна на оръженосците да държат Хаскеер под око.
— Какво мислиш, капитане? — попита Джъп.
— Не зная. Струва ми се, че казва истината. Но не съм съвсем сигурен.
— И аз мисля, че казва истината.
— И кое те кара да смяташ така?
— Никой не познава по-добре от мен този нещастен копелдак. Но той не е дезертьор, и не зная, може би шестото чувство ми подсказва, че му се е случило нещо… извън неговия контрол.
— Изненадан съм да го чуя от теб, като знам колко се обичате.
— Всеки е невинен до доказване на противното.
— Добре, да речем, че си прав и че той е бил под влияние на треска или болест. Как тогава да сме сигурни, че няма да се случи отново? Как да му имаме доверие?
— Какво да правим тогава? Да го изоставим? Да му прережем гърлото?
— Трябва да помисля и да реша как да намерим Койла.
— Не се бави, капитане. Знаеш, че трябва да бързаме. — Джъп се загърна в наметалото си и потрепери от хладния вятър. — Даже времето е срещу нас.
В този момент от небето започнаха да валят снежинки.
— Сняг — промърмори Страк. — По това време на годината! Този свят се побърка.
— И се опасявам, че вече никой не може да го оправи.
12.
— Адпар, предлагам ти съюз — започна направо Дженеста. — Помогни ми да открия реликвите и аз ще споделя силата им с теб.
Лицето, изникнало на повърхността на вече съсирващата се кръв, беше безстрастно.
— Всеки момент може да се намеси Санара — добави нетърпеливо Дженеста. — Е, какво ще кажеш?
— Тя не се появява винаги. А и не обича да взима страна. Но тя не ме интересува. А колкото до отговора ми, той е «не».
— Защо?
— И без това си имам достатъчно проблеми. За разлика от теб, скъпа моя, не изгарям от амбицията да създам по-голяма империя.
