— Най-голямата, Адпар! Достатъчно голяма и за двете ни! Ще си поделим властта.
— Имам усещането, че подобен съюз, дори с любимата ми сестрица, няма да трае вечно.
— Тогава какво ще кажеш за боговете?
— Какво за тях?
— Разкрием ли тайната на инструментумите, ще можем да възвърнем силата на нашите богове, на истинските богове, и ще прогоним абсурдното божество на хората.
— Боговете са си достатъчно силни и нямат нужда от подкрепата ти.
— Глупачка! Рано или късно покварата ще стигне и до теб! Ако вече не е стигнала.
— Да ти призная откровено, Дженеста, отдавна съм престанала да ти вярвам. Пък и ти си специалистката по… «разгадаване на мистерии» — каза Адпар с ясно доловима ирония.
— Ясно, значи искаш да ги намериш сама.
— Не приписвай своите недостатъци другиму.
— Не знаеш в какво се опитваш да си напъхаш носа!
— Е, поне не моля някой друг да ми свърши работата.
Дженеста едва сдържа гнева си.
— Добре. Щом не искаш да се съюзиш с мен и твърдиш, че не се интересуваш от инструментумите, защо не ми дадеш този, който вече имаш? Ще ти платя пребогато за него.
— Казах ти вече, че не е у мен! Колко пъти трябва да повтарям! Откраднаха го!
— Позволила си на някой да ти го отнеме? Трудно ми е да повярвам.
— Крадецът беше наказан. Имаше късмет, че остана жив.
— Дори не си го убила! — подигра й се Дженеста. — Размекваш се, сестрице.
— Дженеста, свикнала съм с глупостта ти. Не мога да понасям обаче досадата, която ми навява разговорът с теб.
— Ще съжаляваш, че отказа предложението ми.
— Така ли? И кой ще ме накара да съжалявам? Ти? Забрави ли, че когато бяхме малки, аз бях по- силната от двете. И все още е така.
Очите на Дженеста светнаха ядно.
— Последна възможност, Адпар. Повече няма да те моля.
— Май наистина съм ти необходима. Това ме радва и забавлява. Но не приемам заповедническия ти тон. Няма да ти преча, обещавам, но и няма да ти помагам. А сега ме остави на мира.
Този път Адпар прекъсна връзката.
Дженеста поседя още няколко минути, потънала в дълбок размисъл. После й хрумна нещо. Издърпа настрани тежкото резбовано кресло и нави мекия килим, който покриваше каменния под. Извади магьоснически наръчник от едно чекмедже в най-тъмния ъгъл на подземието и взе извития кинжал от олтара. Сложи кинжала и книгата на креслото. Запали свещи и отчупи няколко парчета съсирена кръв от ваната. Застанала на колене, тя изрисува със съсиреците голям кръг на пода, а вътре в него начерта пентаграм, като внимаваше върховете на лъчите да не излизат от окръжността. Когато приключи, взе книгата и кинжала и застана в центъра на кръга. Запретна ръкавите на мантията си и с едно рязко движение поряза ръката си с ножа. Кръвта й закапа по пода и се смеси с потъмнялата кръв на пентаграма. Целта й бе да подсили връзката със сестра си.
След това отвори книгата и започна нещо, което отдавна трябваше да направи.
Адпар обичаше да се кара със сестра си. Това бе едно от малкото удоволствия в нейния свят. Но сега имаше друга, по-важна работа, която също щеше да й достави известно удоволствие.
Тя напусна покрития със слуз басейн и се отправи към голямата зала в другия край на частните й покои. Там вече я чакаше един капитан, неколцина стражници и двама опозорили се членове на нейния рояк.
— Затворниците, Ваше Величество — обяви капитанът с типичния за ниядите съскащ глас.
Тя огледа двамата осъдени. Бяха свели люспестите си лица.
— Вие двамата опозорихте имперския рояк — заговори тя без предисловия. — А това означава, че сте опозорили и мен. По време на последната атака не сте изпълнили заповедите на вишестоящия офицер, в резултат на което неколцина мръкове са успели да избягат. Имате ли да кажете нещо в своя защита?
Двамата мълчаха.
— Добре тогава. Приемам мълчанието ви за признание. Сигурно ви е известно, че не търпя слабаци в отряда си. Воюваме, за да запазим мястото си в този свят, а в него няма място за страхливци и мързеливци. Ето защо единствената възможна присъда е «виновни». — Тъй като обичаше драматичните ефекти, тя направи пауза и добави: — А наказанието е смърт!
После повика офицера и той се приближи с поднос, върху който имаше два коралови кинжала. Приближиха се и стражниците, които носеха две глинени гърнета с широки гърла.
— Съгласно древната традиция и в знак на уважение към военното ви положение, имате право на избор — заяви Адпар на осъдените и посочи ножовете. — Можете да изпълните присъдата със собствена си ръка и да умрете с чест. — Тя ги изгледа и добави: — Или можете да оставите на боговете да решат каква да бъде участта ви. Ако пожелаят, могат да ви оставят живи.
Тя се обърна към единия от двамата осъдени и му каза:
— Избирай!
Ниядът трескаво претегляше шансовете си. Накрая произнесе с треперлив глас:
— Боговете, Ваше Величество.
— Тъй да бъде.
По неин сигнал се приближиха още двама стражници и го уловиха за ръцете. Подадоха й едно от гърнетата. Тя надзърна вътре, доближила ръка към отвора. Стоеше съвършено неподвижно. Изминаха няколко минути, които се сториха цяла вечност на осъдените. Сетне ръката й се стрелна през отвора и тя извади нещо от водата.
Беше риба. Адпар я вдигна нагоре, като я държеше с два пръста за опашката. Рибата бе дълга колкото ниядска ръка и широка не повече от три завързани на сноп стрели. Тя се гърчеше и подскачаше. Люспите й бяха сребристосини. От двете страни на устата й висяха дълги мустаци.
Като я държеше внимателно, Адпар я чукна с пръст и бързо отдръпна ръка. От тялото на рибата щръкнаха дузина потръпващи бодли.
— Понякога завиждам на шипоноската — заговори им Адпар. — Тя не се страхува от хищниците. Бодлите й са не само остри, но и впръскват смъртоносна отрова, която причинява ужасна агония. — Тя потопи обратно рибата във водата, но не пусна опашката й. — Пригответе го!
Стражите принудиха осъдения да коленичи. Един прислужник й подаде дълга връв и тя усука единия й край около опашката на рибата. Извади я отново, като този път я държеше за връвта. Успокоена от водата, рибата бе прибрала бодлите си.
— Предай се на милостта на боговете! — заповяда Адпар на осъдения. — Ще живееш, ако те те пожалят три пъти.
Извиха главата на осъдения назад и разтвориха широко устата му. Той замръзна. Адпар се приближи, вдигнала рибата за връвта. Сцената напомняше малко гълтачите на мечове по пазарищата. Само дето това не беше никакъв фокус.
Всички наблюдаваха мълчаливо как рибата потъва в устата на осъдения. Адпар спря за секунда, сетне продължи да развива връвта, докато окачената на нея риба навлезе в гърлото на нещастника. Кралицата почака секунда-две и издърпа бавно връвта. Рибата се показа от устата му, като потрепваше едва забележимо.
Осъденият въздъхна шумно.
— Изглежда боговете те пожалиха първия път — обяви Адпар.
Тя потопи рибата във водата, за да я успокои, и я вдигна отново над устата на затворника. И този път я спусна съвсем бавно, а сетне започна да навива връвта. Рибата отново се показа от устата на осъдения.
Целият разтреперан, той едва не падна в несвяст.
— Днес боговете ни са особено благоразположени — обяви Адпар. — Засега…
