— Те са като остриета. Наточени или затъпени.
Той се засмя.
— Но въпреки това си имат своя цена.
— Дори враговете им?
— Няма нищо лошо в това орките да имат врагове. Нерядко днешният враг е утрешен приятел.
— Не и за мен — отвърна той.
— И така да е, дори смъртните врагове са ценни посвоему.
— Че как така?
— С това че ги уважаваш, заради уменията им. А това значи, че ги цениш. Ценни са заради храбростта си, ако притежават такава. И не на последно място заради онова, което те карат да бъдеш. Ние се нуждаем от враговете си.
— Никога не съм се замислял върху това.
— Това, че воюваме, не означава, че мразим.
Страк не беше склонен да се съгласи с последното. Но думите й го накараха да се замисли.
— Но тези, които ценим най-много — продължи тя, — са съществата до нас.
— При теб всичко е толкова… просто.
— Защото животът е такъв, приятелю.
— Тук, може би. Но там, откъдето идвам, всички са срещу нас и няма никакъв начин да победим.
Лицето й стана сериозно.
— В такъв случай бъди острие, Страк. Бъди острие.
Той се събуди с разтуптяно сърце. Дишането му бе учестено, задъхваше се.
От сивото небе се сипеше слаб, студен дъждец, който почти бе разтопил снега. Времето беше влажно и неприятно. Няколкото часа сън почти не го бяха ободрили. Усещаше неприятен вкус в устата, а главата го болеше.
Страк продължи да лежи, оставяйки на дъжда да измие лицето му, и се замисли за света, който бе посетил в съня си. Чудеше се дали това видение е някакво послание от боговете, защото всеки път то ставаше все по-ярко и живо. Миризмата на озон, топлината на слънцето върху лицето му, прашинките във въздуха — всичко бе толкова реално.
И най-странното бе, че очакваше с нетърпение всеки следващ сън.
Всъщност не му се щеше да се задълбочава върху този въпрос. Поне засега.
Седна и се огледа. Всички бяха вече будни и се занимаваха с делата си. Хранеха конете, прибираха завивките, точеха оръжията си.
Събитията от предната нощ изникнаха в главата му. След като непознатият изчезна, дълго го бяха търсили из околността. Дори пратиха малки отряди по-надалеч. Но не намериха и следа от него. Накрая се отказаха. После Страк бе заспал, но не помнеше точно кога.
Серафейм, ако това наистина бе името на странника, бе поредната загадка в дългия списък от странни явления. Едно от обясненията, разбира се, бе, че човекът е безумец. В такъв случай сведенията за местонахождението на Койла трябваше да бъдат поставени под съмнение. А това означаваше още една изгубена надежда.
Страк разтърси глава. По-добре беше да насочи мислите си към предстоящите дела.
Джъп беше при конете и разговаряше с неколцина оръженосци. Страк се приближи към тях и рече:
— Реших.
— Отиваме да търсим Койла, нали?
— Точно така.
— Но си даваш сметка, че този Серафейм може и да ни е излъгал. Или да не е с всичкия си.
— Обмислих и двете възможности. Защо ще ни лъже?
— За да ни примами в клопка?
— Твърде много усилия за подобно нещо.
— Не и ако проработи.
— Може би. Но ми се струва малко вероятно.
— А ако е луд?
— Виж, това е по-възможно. Може да е луд. Но… не зная, не ми заприлича на такъв. Е, аз, разбира се, не съм специалист по човешката психика.
— Така ли? То не се иска много, за да видиш, че не са наред.
Страк се засмя.
— Знаеш какво имам предвид. Но какъвто и да е този Серафейм, той единствен ни спомена за Койла. Така че според мен си заслужава да отскочим до Хекълой.
— А срещата с Алфрей?
— Ще трябва да му пратим вест.
— С този какво да правим? — Джъп кимна към Хаскеер.
— Остава член на дружината. Но ще бъде под наблюдение. Възражения?
— Не, макар че не съм напълно спокоен за него.
— Аз също. Дръж го под око.
— Само това ни липсва сега, нали?
— Повярвай ми, Джъп, създаде ли ни пак проблеми, хваща пътя. Или поема за онзи свят.
Джуджето не се съмняваше в думите му.
— Трябва да му кажем какво сме решили. Той е офицер, все пак. Нали?
— Засега. Няма да го разжалвам, освен ако пак не направи някоя глупост. Ела.
Двамата се приближиха към Хаскеер. Той вдигна глава и им кимна.
— Как се чувстваш? — попита го Страк.
— По-добре. — Изглежда казваше истината. — Ще ми се да докажа, че все още съм един от вас.
— Точно това исках да чуя, десетник. Но след случилото се ще бъдеш на изпитателен срок.
— Но аз не зная какво съм направил! — възмути се Хаскеер. — Тоест, вие ми казахте, но аз не помня да съм го правил.
— Точно затова ще те наблюдаваме внимателно, докато не разберем каква е била причината за необяснимото ти поведение.
Джъп не беше толкова дипломатичен.
— Не щем пак да ни се нахвърлиш.
— Ти защо не вземеш да… — подскочи Хаскеер, но се овладя навреме.
Страк реши, че това е добър признак за пробуждането на стария Хаскеер.
— От друга страна — рече той, — точно сега не са ни нужни пътници. Разбираш ли ме?
— Разбирам напълно — кимна Хаскеер, който отново изглеждаше усмирен.
— Дано да е така. А сега слушай — човекът, когото срещнахме вчера, ни каза, че Койла е отведена в Хекълой от трима ловци на глави. Отиваме там. Очаквам от теб да се подчиняваш на заповедите и да се държиш като един от нас.
— Добре. Нямам търпение да тръгнем.
Доволен от разговора, Страк повика останалите и ги запозна с новия план. Накрая поиска да узнае мнението им. Имаше един-два въпроса, но никакви възражения. Като че ли оръженосците се радваха, че най-сетне ще се заемат с нещо. Когато приключиха обсъждането, Страк каза:
— Трябват ми двама доброволци, за да отнесат съобщение на Алфрей. Но имайте предвид, че мисията ще е опасна.
Всички оръженосци пристъпиха напред. Той избра Джад и Хустук и им каза:
— Съобщението е съвсем просто. Предайте на Алфрей, че отиваме в Хекълой и че ще продължим за Дроган при първа възможност. — Помисли малко и добави: — Ако не се появим до една седмица от момента, в който получат съобщението, нека смятат, че няма да дойдем, и сами да решат какво да предприемат.
Последните думи предизвикаха мрачно мълчание. Страк нареди на оръженосците да се качват на конете. Бръкна в кесията си и извади звездите. Огледа ги замислено, а като вдигна глава, забеляза, че
