— Ами гледай да не го видят тогава.
Блаан продължи да мърмори и да се оплаква и се наложи Лекман да го скастри. Това отвлече вниманието им от Койла и тя реши да се възползва. Заби ботуш в слабините на Лекман. Той изпъшка и се преви. Но преди да успее да избяга, една ръка я стисна за гърлото като железен обръч. Блаан я повлече към една странична уличка. Лекман ги последва, като накуцваше и се блещеше с насълзени от болка очи.
— Кучка! — просъска той и погледна през рамо към улицата. Изглежда никой не бе забелязал нищо. Той се извърна към Койла и я зашлеви през лицето. След това още веднъж и още веднъж.
Устата й се изпълни със соления вкус на кръв.
— Направиш ли го още веднъж, да вървят по дяволите парите! — изръмжа той. — Ще те убия!
Когато се увери, че я е усмирил, той каза на Блаан да я пусне. Койла избърса кръвта от устните и ноздрите си, без да продума.
— А сега — мърдай!
Отново излязоха на улицата, като този път и двамата вървяха съвсем плътно до нея.
След десетина пресечки стигнаха източната част на града. Тук улиците бяха по-тесни и по- многолюдни. Намираха се в истински лабиринт, където чужденец лесно би се изгубил.
Спряха на един ъгъл и Лекман се заоглежда. Койла мерна за миг висока фигура, която си пробиваше път през тълпата на две пресечки от тях. Стори й се, че това е Серафейм, разказвача, когото бяха срещнали в равнината. Но нали той им бе казал, че тъкмо е напуснал Хекълой? Тя реши, че се е заблудила — хората много си приличаха.
Отново тръгнаха. Лекман ги поведе по улица, над която се извиваха високи арки. След мъчително придвижване през още по-гъста тълпа, те стигнаха до една малка пряка. В дъното й се издигаше къща — някога хубава, но сега схлупена и порутена. Прозорците й бяха заковани с дъски, а вратата бе подсилена с метални листове.
Лекман накара Блаан да почука, след това го избута настрани. Почакаха няколко минути, но никой не се показа. Блаан потропа отново и едва тогава прозорчето в средата на вратата се отвори. Чифт жълтеникави очи се втренчиха в тях, но не се чу никакъв глас.
— Търсим Разат-Каджи — обяви Лекман.
Никакъв отговор.
— Името ми е Мика Лекман.
Призрачните очи продължаваха да го гледат.
— Наш общ приятел ме изпраща — рече Лекман, на път да изгуби търпение. — Каза ми, че ще съм добре дошъл.
Мълчаливият оглед продължи още няколко секунди, след което капачето хлопна.
— Не ми изглежда особено гостоприемен — подметна Блаан.
— Нищо чудно, като се има предвид с какво си изкарва прехраната.
Чу се стържене на метални резета и вратата се отвори. Побутвайки Койла пред себе си, Лекман и Блаан влязоха.
Посрещна ги един таласъм. Друг затвори и залости вратата.
И двамата имаха мършави тела, покрити с възлеста, зеленикава плът, изопната като пергамент. Щръкналите им лопатки ги караха да изглеждат прегърбени. Бяха жилести, силни и пъргави създания.
Главите им бяха овални, без окосмяване. Ушите им — малки и клюмнали, устните — плътни и увиснали. Носовете им бяха сплескани, с големи ноздри, а очите им се криеха под увиснали клепачи. И двамата бяха въоръжени със сопи с метални накрайници.
В просторното помещение, в което се озоваха, имаше още седем или осем таласъма.
Покрай отсрещната стена бе скована дървена платформа, на височината на човешки гърди, покрита с килими и възглавнички. В самия център имаше резбовано кресло, наподобяващо трон. От двете му страни стояха стражи.
На трона седеше таласъм. Но за разлика от останалите, които бяха облечени с кожени дрехи и метални ризници, той носеше копринени одежди и бижута. Между пръстите му, увенчани с дълги закривени нокти, се подаваше тръбичката на наргиле, което бълваше бели облачета дим.
— Аз съм Разат-Каджи — представи се търговецът на роби с шипящ глас. — Чувал съм твоето име. — Той огледа преценяващо Койла. — Виждам, че имаш стока за мен.
— Ами да — отвърна Лекман, като пристъпваше от крак на крак. — Ето я.
— По-близо — махна нетърпеливо Разат-Каджи.
Лекман побутна Койла и тримата се приближиха към малката стълбичка в края на подиума. Придружаваха ги двама стражи. Когато стигнаха на няколко крачки от трона, Лекман кимна на Блаан и той улови Койла за шията. За всеки случай я държаха на безопасно разстояние от търговеца.
Разат-Каджи предложи на Лекман мундщука.
— Това какво е, кристал?
— Не, приятелю. Предпочитам по-силните удоволствия. Това е чист Бич божи.
Лекман пребледня.
— А-а, не, благодаря. Старая се да избягвам силните наркотици. Нали се привиква към тях и… такова.
— Е, аз пък си доставям това малко удоволствие. — Той всмукна дълбоко от мундщука. Очите му придобиха стъклен блясък. — Но да се захващаме за работа. Я да огледам стоката. — Той махна лениво на един от своите помощници.
Таласъмът скочи от мястото си и се засуети около Койла. Докато Блаан я стискаше здраво, той опипа мускулите на ръцете й, потупа я по краката и надзърна в очите й.
— Здрава е като бик — отбеляза Лекман като търговец, който хвали стоката си.
Не без усилие таласъмът отвори устата на Койла и огледа зъбите й.
— Да не съм кон! — задърпа се тя и се изплю с отвращение.
— Малко е сприхава — рече Лекман.
— Лесно ще я пречупим — отвърна Разат-Каджи. — Не ни е за първи път.
Помощникът приключи с огледа и кимна към него.
— Изглежда стоката ти е добра, Мика Лекман — просъска търговецът на роби. — Да поговорим за цената.
Докато се пазаряха, Койла огледа внимателно помещението. Имаше само една врата, зарешетени прозорци и изобилие от стражи, ако не се броеше Блаан, който продължаваше да я държи. Без никакво съмнение моментът не беше удобен да предприема каквото и да било. Реши да изчака.
Лекман и роботърговецът най-сетне стигнаха до споразумение. Сумата не беше никак малка. Койла не знаеше дали да не бъде поласкана от този факт.
— Разбрахме се, значи — заключи Разат-Каджи. — Кога ще ви бъде удобно да се върнете за парите?
Лекман го погледна изненадано.
— Да се върнем ли? Какво искаш да кажеш?
— Да не мислите, че държа подобни суми тук?
— Кога най-рано ще ги имаш?
— Да речем, след четири часа?
— Четири часа? Това е ужасно…
— Ако толкова бързаш, потърси си друг търговец.
Ловецът на глави въздъхна.
— Добре, Разат-Каджи, четири часа. Но нито минута повече.
— Имаш думата ми. Тук ли ще чакате, или ще се разходите?
— Ще излезем. Имам уговорена среща.
— Ако искате, можете да оставите орката тук. Ще бъде на сигурно място и няма да се налага да я пазите.
Лекман го изгледа подозрително.
— Откъде да съм сигурен, че ще я заварим, когато се върнем?
— Голямо оскърбление за един таласъм с моята професия е да се усъмниш в думата му.
