след Койла, или да продължим към мястото за среща с останалите от дружината?
— По-близо сме до Хекълой, отколкото до Дроган.
— Да, по пък ако за Койла има награда, едва ли ще й сторят нещо.
— Забравяш характера й. Тя няма да е пасивен пленник.
— Да се уповаваме на здравия й разум. Сигурно ще й е тежко, но поне ще остане жива.
— Искаш да кажеш, че трябва първо да се срещнем с Алфрей, а сетне да я потърсим?
— Да, шансовете ни ще нараснат. Лошото е, че междувременно може да пратят Койла на Дженеста, и тогава наистина ще я загубим.
Те погледнаха към непознатия, който все още стоеше до огъня. Двамата оръженосци, които го пазеха, изглеждаха по-спокойни и дори разговаряха с останалите.
— Освен това — продължи Джъп, — имаме уговорена среща с Алфрей. Ако не се явим, може да реши, че с нас се е случило най-лошото, и да поеме към Дроган.
— Не е изключено — въздъхна Страк. — Всичко виси на косъм и трябва да сме съвсем сигурни…
Прекъсна ги хор от гласове. Страк и Джъп се обърнаха. Непознатият беше изчезнал. Конят му също. Те изтичаха при огъня.
Оръженосците сновяха напред-назад и огласяха околността с виковете си.
Страк дръпна Гант за яката.
— Какво стана, войнико?
— Човекът… капитане… той изчезна.
— Изчезна? Как така? Искаш да кажеш, че е избягал?
— Изчезна, капитане — намеси се Талаг. — Отместих само за миг очи от него и вече го нямаше.
— Кой го видя да си тръгва? — извика Страк.
Всички мълчаха.
— Това е лудост — промърмори Джъп, докато се оглеждаше. — Не може да изчезне просто така.
Извадил меч, Страк също се озърташе изумен.
13.
Гласове и смях ечаха от всички страни.
Той вървеше сред тълпа орки. Орки от всякакъв пол и възраст. Орки, които не бе виждал никога досега. Съдейки по дрехите им, те принадлежаха към много различни кланове. Ала не усещаше да таят вражда помежду си. Изглеждаха щастливи, а той не се чувстваше заплашен. Изпълваше го ведро, празнично настроение.
Намираше се на пясъчен бряг. Слънцето беше в зенита си и излъчваше почти нетърпима топлина. В небето се рееха птици, които огласяха околностите с крясъците си. Тълпата се движеше към океана.
И тогава видя кораб, хвърлил котва на известно разстояние навътре в залива. Имаше три платна, които бяха спуснати, а на предната мачта се вееше знаме с герб, който не му беше познат. На носа бе прикрепена фигура на орка, вдигнала с две ръце меч. Бойни щитове в различни цветове бяха приковани за бордовете. Никога не бе виждал толкова голям и великолепен кораб.
Част от тълпата навлезе във водата и се насочи към кораба. Не се налагаше да плуват. Корпусът на кораба или беше плоскодънен, или бе закотвен в някаква дълбочина. Поведоха и него натам. Никой от орките не го заговаряше, но по някакъв неуловим начин той усещаше, че го приемат за свой.
Изведнъж му се стори, че чува името си над глъчката. Огледа се, плъзгайки поглед по лицата наоколо. И тогава я видя — тя си проправяше път през тълпата и се приближаваше към него.
— Ето те и теб! — рече му тя.
Въпреки объркването си, въпреки че не разбираше нито къде се намира, нито какво става, той й се усмихна.
— Знаех, че ще се появиш.
— Знаеше ли? — учуди се той.
— Е, надявах се — призна тя. Очите й блестяха.
Изпълваха го чувства, които не разбираше и които със сигурност не можеше да овладее. Не се и опита. Вместо това продължи да й се усмихва.
— Да помогнеш ли си дошъл? — попита го тя.
Той я погледна объркан.
— Ела с мен — рече му тя, забелязала смущението му.
Страк навлезе с нея в океана. Прекосиха леките, пенливи вълни и навлязоха навътре, където водата стигаше до пояса им. С помощта на въжета и плетени стълби орките се качваха на кораба. Той гледаше с възхищение как орката уверено се присъедини към останалите и майсторски се изкатери нагоре. След това я последва на борда на леко поклащащия се кораб.
В средата на палубата имаше отвор за трюма. Новодошлите си подаваха сандъци, каци и ковчежета, които други орки вадеха от трюма. Страк и женската заеха места в редицата и също започнаха да помагат. Той не сваляше възхитен поглед от мускулестите й ръце всеки път, когато тя поемаше поредния сандък и му го подаваше.
— Какви са тези неща? — попита.
Тя се засмя.
— Как се оправяш, като знаеш толкова малко за света?
Той сви смутено рамене.
— Там, откъдето идваш, не търгувате ли с разни неща?
— Не и орките.
— О, да, ти каза, че в твоята страна живеят не само орки. Имало джуджета, гноми и… Какви бяха? Човеци?
Лицето му потъмня.
— Човеците не са от моята страна. Те идат от другаде.
— Но сигурно и при вас има стоки, които обикалят насам-натам и сменят притежателите си?
— Тези тук откъде пристигат?
— От орки в други страни, които нямат онова, което имаме ние.
— Не съм чувал за подобни места.
— Шегуваш се. — Тя се засмя и махна към океана. — Говоря за земите отвъд океана.
— Не знаех, че отвъд океана има земи. Не е ли само вода?
— Очевидно не. Инак откъде ще се вземат тези неща?
— И какво има вътре? — рече той, докато поемаше поредния сандък. — Разни богатства?
— Нещо подобно. — Тя излезе от редицата, понесла един сандък в ръце. — Ела, ще ти покажа. — Той я последва. Други веднага заеха местата им.
Тя постави сандъка на палубата. Той коленичи до нея. Орката извади от пояса си нож и повдигна капака на сандъка. Той беше пълен с някакъв непознат червеникав прах.
— Турм — обясни тя. — Това е подправка за храна.
— Ценна ли е?
— Разбира се, ако искаме да ядем вкусна храна! Не всички богатства са под формата на монети и скъпоценни камъни. Твоят меч например.
— Какво за него? — Той докосна дръжката на оръжието си. — Има добро острие, но не е нещо особено.
— Сам по себе си — да. Но в умели ръце, в ръцете на роден воин, той се превръща в съвсем друго нещо.
— Ясно. Сега вече разбирам.
— Така е и с орките. И с всички живи същества.
— Виж, това не ми стана ясно.
