Рибата отново бе потопена във водата и върната за трети опит. Адпар повтори отново ужасяващата процедура. Когато шипоноската достигна до гърлото на осъдения, кралицата започна да навива внимателно връвта.
Тънкото въженце видимо трепна. По тялото на осъдения премина конвулсия. Очите му се изцъклиха, той понечи да повърне и започна да се дърпа, но стражниците го удържаха. Въжето се скъса. Адпар отстъпи назад и нареди на стражниците да го освободят. Веднага щом го пуснаха, той притисна ръце към устата си.
След това започна да крещи. Задращи с пръсти и нокти по лицето и гърлото си. Спазми разтърсиха тялото му, олюля се и залитна. Агонията бе много дълга.
Когато най-сетне осъденият притихна, Адпар заговори отново:
— Волята на боговете беше изпълнена. Те го призоваха при себе си. Стана, каквото бе предначертано.
Тя се обърна към втория осъден. Поставиха пред него гърнето и кинжала. Без да произнесе нито дума, той взе кинжала. Успя да го забоде в гърлото си едва след третия опит.
Адпар махна с ръка на стражниците да отнесат труповете.
— Имаме късмет, че нашата култура е подвластна на божественото правосъдие и състрадание — обяви тя. — Защото в другите царства управляват простосмъртни. Дори родната ми сестра би се наслаждавала на подобна сцена.
Снеговалежът се усилваше и небето почерня. Колкото и да му се искаше да продължават, Страк осъзна, че придвижването им е почти невъзможно. Той нареди на колоната да спре. Тъй като нямаше къде да се скрият, дружинниците запалиха огън, който едва се бореше с вятъра и снега. Те се сгушиха зиморничаво около него и се увиха в одеяла.
Джъп бе използвал оставени от Алфрей мехлеми, за да лекува раните на Хаскеер. Последният седеше загледан мрачно в огъня. Изглежда никой нямаше настроение за разговор.
Изминаха няколко часа и виелицата постепенно утихна. Въпреки студеното време някои от Върколаците успяха да подремнат.
И тогава от снежната пелена се появи висока фигура, яхнала красив бял кон. Когато се приближи, орките видяха, че е човек.
Те наскачаха и наизваждаха оръжията си.
Сега вече можеха да различат, че е мъж, загърнат в тъмно наметало. Имаше брада и дълга до раменете коса. Не можеха да преценят на каква възраст е.
— Бъдете готови! — извика Страк. — Може да има и още!
— Сам съм и съм невъоръжен — извика спокойно непознатият. — И с ваше позволение ще сляза от коня.
Страк се огледа, но не забеляза никакво движение в снега.
— Добре — кимна той. — Но бавно.
Непознатият слезе от коня и разпери ръце, за да им покаже, че не е въоръжен. Страк нареди на Талаг и Финдже да го претърсят. След като приключиха, те го доведоха при останалите, а Рефдоу се погрижи за коня му.
— Кой си ти, човече? — попита го Страк. — И какво искаш?
— Аз съм Серафейм. Видях огъня ви. Исках да се постопля.
— В наши дни е опасно да влизаш така в чужд лагер. Откъде знаеше, че няма да те убием?
— Вярвам в кавалерството на орките. — Той погледна към Джъп. — И на техните съюзници.
— Какъв си, унист или пантеонист? — попита джуджето.
— Не всички човеци принадлежат към тези две религии.
— Така ли? — възкликна скептично Джъп.
— Точно така. Не нося в себе си бремето на боговете. Може ли? — той протегна ръце към огъня. Страк забеляза, че въпреки хапещия студ непознатият няма изстрадал вид, зъбите му не тракаха, нито пък кожата му беше посиняла.
— Откъде да знаем дали това не е някаква клопка? — попита го той.
— Не мога да ви виня, ако мислите така. Моите сънародници също се отнасят с недоверие към вас. Но в края на краищата много от хората са като гъби.
Те го погледнаха учудено. Страк се усъмни дали човекът не е слабоумен или побъркан.
— Като гъби?
— Ами да. Живеят на тъмно и се хранят с говна.
Орките избухнаха в смях.
— Добре казано — похвали го Джъп. — Но кой си ти, че пътуваш невъоръжен в тази разкъсвана от войни страна?
— Аз съм разказвач.
— А, точно разказвач ни е притрябвал сега — подхвърли подигравателно Страк.
— Е, тогава ще ви разкажа една история. Боя се обаче, че е къса и с тъжен край. — Нещо в начина, по който произнесе тези думи, привлече вниманието им. — Дали не търсите един от вашите? — добави той неочаквано.
— И какво, ако е така?
— Женска — член на дружината ви?
— Какво знаеш за нея? — попита мрачно Страк.
— Не много. Но достатъчно, за да ви помогна.
— Продължавай.
— Вашата другарка е в ръцете на ловци на глави от моята раса.
— Откъде знаеш? Да не си един от тях?
— Приличам ли ви на наемник? Не, приятелю, не съм един от тях. Случайно я видях с тях.
— Къде? Те колко бяха?
— Трима. Не са далеч оттук. Но трябва вече да са потеглили. За Хекълой.
Страк го огледа подозрително.
— Защо да ти вярвам?
— Ти решаваш. Но защо ми е да ви лъжа?
— Сигурно има сто причини — коя от коя по-измамни и подли. Научихме се да не вярваме на хората.
— И не мога да ви виня за това. Но в този случай
Страк се втренчи в него. Лицето на непознатия беше непроницаемо.
— Трябва да помисля — обяви той. След като нареди на двама оръженосци да държат непознатия под око, той се отдалечи от огъня.
Снеговалежът беше отслабнал. Но Страк не го забелязваше. Из ума му се въртяха думите на непознатия.
— Преча ли?
Страк се обърна.
— Не, Джъп. Обмислях чутото. Не зная обаче дали трябва да вярваме на този Серафейм.
— В думите му има логика, нали?
— Може би.
— А може би просто сме твърде отчаяни?
— Да, това е по-вероятно.
— Да помислим малко, капитане. Ако този човек казва истината и Койла наистина е при ловците на глави, то значи те я държат заради цената за главата й.
— Да, иначе щяха вече да са я убили.
— Точно така. Но защо ще я водят в Хекълой?
Страк сви рамене и отвърна:
— Може там да им е сборното място. Добре, ако решим да му повярваме, то тогава дали да тръгнем
