— Това място, ако питате мен, стана твърде оживено.
— Е, поне се справихме бързо с тях — рече шеговито Алфрей, след като се разминаха с кервана.
— Не мислите ли, че по-скоро те се справиха с нас? — обади се Кестикс.
Алфрей въздъхна отново и рече:
— Да вървим.
10.
Досега Койла не бе прекарвала толкова дълго в компанията на хора. Всъщност при всички предишни срещи с тях тя ги бе убивала.
Но тези няколко дни при ловците на глави й позволиха да осъзнае напълно колко са различни хората. Винаги ги бе смятала за странни, чуждоземни създания, с вроден стремеж към опустошение. Сега обаче виждаше и други нюанси — дреболии, които убягваха на пръв поглед. Начинът, по който разсъждаваха, възгледите им за света — във всичко това те бяха изключително извратени.
Тя прогони тези мисли, когато изкачиха един хълм, от който се виждаше Хекълой.
Здрачаваше се и на пристанището вече палеха светлините. От високо се виждаше ясно, че селището се е появило и разраствало без никакъв предварителен план, а просто следвайки волята на случая. Като място, където на равни начала си даваха среща различни култури и раси, Хекълой се състоеше от пъстроцветна смесица от различни постройки в най-невъобразими архитектурни стилове. Имаше високи сгради, ниски сгради, кули, куполи, арки и стърчащи към небето шпилове. Бяха направени от дърво и камък, тухла и плет, слама и плочи. Отвъд далечния край на града се виждаше сивкавата морска шир, но може би това бе само маранята на здрача. Над покривите стърчаха мачтите на кораби.
Дори от това разстояние се чуваше градската гълчава.
Лекман погледна към пристанището.
— Откога не съм идвал тук, а май нищо не се е променило. Хекълой е неутрална земя. Тук цари постоянно примирие. Няма кавги, нито побоища. И най-вече — никакви убийства.
— Инак ще те утрепят, тъй ли? — попита Блаан.
— Ако те хванат.
— Не претърсваха ли за оръжия на влизане? — поинтересува се Олей.
— Не. Оставят те сам да го предадеш. Ако щеш де. Но спипат ли те да нарушаваш закона — екзекуция. Застъпниците никому не прощават. Всъщност и те вече не са това, което бяха някога. Но това не значи, че не бива да внимаваме.
— Не са това, което бяха — повтори Койла, — защото вашите сънародници изтощават магията.
— Магия — захили се Лекман. — Вие, изроди, с вашата проклета магия. Знаеш ли какво мисля за нея? Мисля, че е конска фъшкия.
— Ти си заобиколен от нея. Но не можеш да я видиш.
— Стига вече!
— Ако срещнем онези орки, ще трябва да се бъхтим, нали? — попита Блаан.
— По-добре да ги следим отдалеч, докато напуснат града. Но пък ако се наложи да се срещнем с тях вътре, какво толкоз, знаем как да мушнем някого между ребрата, преди да е казал гък.
— Типично във ваш стил — подметна Койла.
— Казах ти да си затваряш устата!
Олей не изглеждаше убеден.
— Мика, планът ти не ми харесва особено.
— Имаш ли друго предложение?
— Не.
— Знаех си. Тогава прави като Джабез, и остави мисленето на мен. Ясно?
— Разбрано, Мика.
Лекман се обърна към Койла.
— Що се отнася до теб, искам, като слезем в града, да се държиш прилично и да не плямпаш. Инак ще ти отрежа езика. Разбра ли?
Тя го изгледа студено.
— Мика — рече Блаан.
— Какво? — въздъхна Лекман.
— В Хекълой има всякакви, нали?
— Има.
— Значи ще срещнем и орки.
— Разчитам на това, Джабез. Нали затуй дойдохме.
— И като ги видим — орките де — как ще разберем, че са тези, дето търсим?
Олей се захили.
— Той е прав, Мика.
Лекман очевидно не се бе замислял върху това. Посочи с пръст Койла и заяви:
— Тя ще ни ги покаже.
— Как ли пък не!
Той се надвеси заплашително над нея.
— Ще видим.
— А какво ще правим с оръжията? — попита Олей.
— Ще предадем мечовете си на градския портал, но ще запазим останалото.
Той извади ножа от колана си и го пъхна в ботуша. Блаан и Олей последваха примера му, но Олей имаше два ножа, единият — метателен.
— Като слезем долу ще мълчиш — заръча Лекман на Койла. — Не си пленник, просто пътуваш с нас. Разбрано?
— Даваш ли си сметка, че ще те убия при първа възможност?
Той понечи да се разсмее, но погледна в очите й и изгуби увереност. После пришпори коня и нареди:
— Да тръгваме.
Четиримата се спуснаха към Хекълой.
Близо до портите Олей сряза въжетата на Койла и й прошепна:
— Опитай се да избягаш, и с удоволствие ще ти напъхам ножа в задника!
При портите имаше малка разноцветна тълпа — пешеходци и ездачи — опашка, която се движеше сравнително бързо, докато пазачите събираха оръжията. Ловците на глави и Койла заеха местата си на опашката и стигнаха караулката, където за първи път видяха Застъпниците.
Те бяха двукраки същества, но това бе почти единствената им прилика с живите обитатели на този свят. Имаха едри тела, които сякаш бяха излети от метал, а ръцете, краката и гърдите им изглеждаха като отлети от желязо. Около китките и глезените им имаше полирани медни гривни, други подобни, но по-големи гривни обгръщаха поясите им. На мястото на съчлененията — при лактите, коленете и пръстите, блещукаха сребристи нитове.
Главите им също бяха изработени от метал, който наподобяваше стомана, и бяха почти кръгли. За очи имаха едри, червени скъпоценни камъни, носът се състоеше от два отвора, а в устата проблясваха заточени метални зъби. От двете страни на главите им зееха отвори, които изпълняваха функцията на уши.
На ръст бяха по-високи от ловците на глави и въпреки привидно тежките си тела, се движеха с изненадваща бързина. Ала движенията им не бяха като на останалите същества, защото в тях се долавяше известна непохватност и тромавост.
Като цяло, видът им предизвикваше изумление.
Ловците на глави положиха мечовете си в протегнатата ръка на Застъпника и той ги отнесе в
