богатствата, дето трупаш в Марас-Дантия, значи стоката ти е ялова.
— И това е вярно донякъде — съгласи се Серафейм. — Нещата не са каквито бяха и стават все по- лоши.
— Какво искаш да кажеш — погледна го насмешливо Олей, — че ядеш слънце и пиеш звезди? Че вечеряш с вятъра? Доста бедна разплата за усилията ти.
Блаан подсмръкна тъповато.
— В замяна на моите «усилия» хората ми осигуряват подслон, храна и вода. Случва се да ми пуснат и някоя паричка. Или да ми разкажат някоя интересна история. Вие имате ли нещо за разказване?
— Ха, само това оставаше — изсумтя ядосано Лекман. — Не че нямаме, стихоплетецо, но не са такива, дето ще ти се харесат.
— Не бих бил толкова сигурен. Всички истории си имат своя цена.
— Нашите няма да ги чуеш. Накъде си тръгнал?
— На никъде определено.
— И не идваш отникъде определено, така ли?
— Идвам от Хекълой.
— Че ние там отиваме! — възкликна Блаан.
— Я си затваряй устата! — скастри го Лекман и надари Серафейм с хитра усмивка. — И как са… работите в Хекълой напоследък?
— Като навсякъде — бъркотия, беззаконие, лоши отношения. Истински рай за бандитите. Гъмжи от главорези, търговци на роби и тям подобни.
На Койла й се стори, че непознатият наблегна на думите «търговци на роби».
— Брей, тъй ли? — отвърна Лекман с привидно безразличие.
— Съветът и Застъпниците се опитват да държат положението под контрол, но магията е непредсказуема, както навсякъде. Това ги затруднява допълнително.
— Сигурно е така.
Серафейм се обърна към Койла.
— А какво мисли вашата приятелка от древния народ за посещението на едно толкоз забележително място?
— Щеше да е добре, ако имах право на избор — отвърна тя.
— Тя няма думата по въпроса! — намеси се Лекман. — Пък и е орк и може сама да се погрижи за себе си.
— Бъди сигурен в това — прошепна Койла.
Разказвачът огледа свъсените лица на тримата.
— Ще си налея вода и си тръгвам по пътя тогаз.
— Ще трябва да платиш за нея — рече му Лекман.
— Не знаех, че ручеят е ваш.
— Днес е наш.
— Както ви казах, нямам с какво да платя.
— Нали си разказвач — разкажи ни някоя история. Ако ни хареса, ще те пуснем да се напиеш.
— А ако не ви хареса?
Лекман сви рамене.
— Добре де. Защо да не ви разкажа.
— Я дай някоя, с която плашат децата — изръмжа Олей. — Нещо за троли, които ядат бебета, или за деянията на страшния Слог. Вие, разказвачите, разправяте все едни и същи басни.
— Не, имах нещо друго предвид.
— И какво е то?
— Одеве споменахте унистите. Реших да ви разкажа една тяхна басня.
— О, само не онези религиозни брътвежи.
— Не съвсем. Искате ли да я чуете?
— Хайде, почвай — въздъхна Лекман. — Дано обаче не си много жаден.
— Като повечето хора сигурно и вие смятате, че унистите са ограничени и непреклонни фанатици.
— И още как.
— И ще бъдете прави — за по-голямата част от тях. Вярно е, че фанатиците са съществена част в редиците им. Но не всички са такива. Има хора, които са готови да открият и смешната страна даже на вярата.
— Трудно ми е да го повярвам.
— Но е така. Те са простовати хорица, като вас и мен, и също обичат да си разказват разни истории. Някои от тях обаче си ги шепнат тайно. Една такава достигна и до мен.
— Е, ще я изплюеш ли най-сетне?
— Знаете ли в какво вярват унистите?
— Имаме известна представа.
— В такъв случай сигурно сте чували, че техният Бог-единак положил началото на човешкия род като създал един мъж, на име Адеминус и една жена — Евелайн.
— На мен една няма да ми стигне — захили се Олей.
— Това вече сме го чували — подметна нетърпеливо Лекман. — Не сме невежи тъпаци.
Серафейм го игнорира.
— Унистите вярват, че в онези първи дни на сътворението Господ Бог разговарял директно с Адеминус, обяснявайки му какви са надеждите и намеренията Му за живота, който създал. И ето, че един ден Господ се явил на Адеминус и му рекъл: «Имам за теб две добри новини и една лоша. Коя искаш да чуеш първо?» «Предпочитам, Господи, първо добрите новини.» — отвърнал Адеминус. «Хубаво — рекъл му Господ, — едната добра новина е, че създадох чудесен орган за теб, който се казва мозък. Той ще ти помогне да се учиш и да вършиш различни умни неща.» «Благодаря ти, Боже» — рекъл Адеминус. «Втората добра новина — продължил Бог, — е че създадох за теб орган, на име пенис.»
Ловците на глави се закискаха. Олей сръга Блаан с лакът в ребрата.
— «Който ще ти доставя удоволствие — на теб и Евелайн — продължи Серафейм. — И ще ви позволи да си направите деца, които да живеят в прекрасния свят, който сътворих.» «Ами това е чудесно — отвърнал Адеминус. — А коя е лошата новина?» «Че не можеш да използваш двата органа едновременно» — отвърнал Господ.
Мина известно време, докато тримата ловци на глави осъзнаят чутото, после избухнаха в смях. Койла обаче се съмняваше, че Блаан е схванал разказа.
— Не е нещо особено, но става да ви развесели — рече им Серафейм. — Радвам се, че я одобрихте.
— Така е — съгласи се Лекман. — И е доста вярно, между другото.
— Е, ще си позволя да ви напомня, че приемам и по някоя дребна монета, ако съм развеселил публиката.
Тримата отрезвяха моментално.
Лицето на Лекман се изкриви от гняв.
— Ето че развали веселбата.
— Ние мислехме, че ти ще ни платиш — рече Олей.
— Нали ви казах, че си нямам нищичко.
Блаан се захили злобно.
— Ще имаш още по-малко, след като приключим с теб.
Олей започна да изброява:
— Имаш кон, чифт хубави ботуши и ново наметало. Може би и кесия, въпреки твърденията ти.
— Освен това знаеш прекалено много за нашите дела — приключи Лекман.
За учудване на Койла разказвачът не изглеждаше обезпокоен. Макар че явно бе наясно, че тези типове са способни да го убият за нищо.
Вниманието й бе привлечено от някакво движение в равнината. За миг в нея се пробуди надежда. Но
