вратата. Внезапно осъзна, че той се държи като животните, които бяха наблюдавали. Савидж бе бик, който щеше да се чифтоса диво с нея. Ивлин се отдръпна и вдигна роклята си, за да се прикрие.
— Копеле такова, как можеш да ме караш да се чувствам толкова омърсена! — изсъска тя.
Адам осъзна, че гостенката му е фригидна. Ако се надяваше някой ден да заслужи благоволението й, трябваше да подходи по друг начин. Нежно взе роклята от ръцете й и й я облече. Прибра косите й с костените гребени и след това я прегърна. Каза й колко е прекрасна, колко е красива, колко е изтънчена. Започна да целува лицето й, прокара огнена диря от слепоочието към клепачите, а оттам към устните й. Накара я да се почувства божествена.
Внезапно й бе доставил точно онова удоволствие, което тя обичаше. Харесваше й да й повтарят, че е красива. Сега, след като вече бе облечена, знаеше, че той няма да развали прекрасния й грим с желанията си да правят секс.
Савидж пък се надяваше, че ако я остави леко възбудена, тя може би ще поиска повече и ще мисли за него.
В този миг Ив осъзна, че ако той бе титулуван, нямаше да има нищо против да се омъжи за него. Повдигна се на пръсти, за да целуне за последен път устните му.
— От теб би станало един див лорд Савидж, Адам.
ГЛАВА ПЕТА
На следващата вечер Бърнард Лам се върна в Лам Хол, за да види как изглежда неговата жертва. Въпреки любопитството си беше предпазлив, тъй като при никакви обстоятелства не можеше да допусне да бъде забелязан от член на домакинството. Когато злополуката отнемеше живота на братовчед му, тя не трябваше да породи никакви съмнения. Ако възникнеха някакви предположения, подозренията за ликвидирането на лорд Лам щяха да паднат автоматично върху онзи, който го наследява.
Бърнард се скри сред храстите покрай алеята, недалеч от къщата, за да наблюдава. Имаше търпението на паяк, дебнещ жертвата си.
Без проблеми разпозна старата пачавра. Тя бе дребна жена, движеше се пъргаво и правеше широки жестове, когато говореше. С лекота различаваше и слугите по униформите им, но от това разстояние бе трудно да разбере кой е братовчед му и коя е братовчедка му.
И двамата бяха високи, тъмнокоси и слаби, и двамата се движеха по един и същи начин. Мислеше, че наблюдава братовчед си Антъни, надвесен над бюрото в стаята, която най-вероятно бе библиотеката, но когато най-после фигурата се изправи и пресече помещението точно пред прозорците, той видя роклята й и реши, че това трябва да е Антония. Не виждаше лицето й, но не се интересуваше, защото никога не би могъл да хареса представителка на нежния пол, която не е много женствена.
Сети се за своята малка актриса, Анджела Браун, за прекрасните извивки на закръгленото й тяло, за великолепните й коси със сребрист блясък, вдигнати високо по последна мода, подобните на зрял плод гърди, които се полюляваха над дантелите и воланите на атлазените й рокли.
Видя, че започват да гасят светлините в къщата. Тук, в провинцията, явно си лягаха рано. Когато Лам Хол станеше негов, свещите щяха да горят до зори, обеща си той.
Вече се готвеше да се измъкне от своето скривалище, когато по едрия пясък заскърцаха тежки стъпки. От конюшнята идваше възрастен мъж с газена лампа в ръка, който се запъти към крилото за прислугата.
Внезапно го осени блестяща идея. Промъкна се към навеса за файтоните, залепен за конюшнята, и безшумно влезе вътре. Отбеляза със задоволство, че няма прозорци, и побърза да запали лампата. На една полица имаше кутия с инструменти. Взе чук, приближи се до задната част на една карета, изби поддържащия щифт от високото колело и го пъхна в джоба си.
Колко проста работа. Каретата щеше да измине няколко километра, преди гайката да се разхлаби и да падне. Голямото дървено колело ще изхвръкне и каретата ще се преобърне. Най-хубавото от всичко бе, че просто нямаше как да свържат него с тази злополука.
Засега работата му в Стоук бе приключена и Бърнард почти дочу призивите на сирената от Лондон. По- точно, гласа на Анджела Браун от сцената на „Олимпик Тиътър“.
Откакто бе научил за смъртта на баща си, Антъни Лам бе станал много затворен. Чувстваше се виновен, че не е отишъл в Цейлон, за да помогне на баща си или да утеши майка си за загубата. Разстройваше го и мисълта, че скоро щеше да навърши седемнайсет години, а още не бе напускал Англия.
Реши, щом навърши нужната възраст след малко повече от година, да замине за Цейлон. Нямаше да казва нищо на Антония, но когато онзи Адам Савидж пристигнеше, щеше да се възползва от неговите познания, за да научи колкото се може повече за Индия и Индокитай. Почувства се значително по-добре, когато взе това решение.
Антония бе щастлива да види, че тази сутрин най-после брат й бе положил някакви усилия за тоалета си. Беше сложил гълъбовосиви бричове за езда, синьо сако и нова перука. Съмняваше се, че бе положил толкова усилия за обичайната си утринна езда.
— Реших тази сутрин да се отбия при арендаторите, за да поговоря с тях. Сигурно вече са чули за татковата смърт и аз мисля да ги успокоя, като ги уверя, че не възнамерявам да променям нищо.
Девойката кимна, като скри усмивката си. В земите си имаха две ферми и двете арендаторски семейства имаха красиви дъщери, което и обясняваше новата перука.
— Днес духа чудесен ветрец. Най-вероятно ще изляза с платноходката.
В отговор брат й се усмихна широко и тя изпита облекчение — той най-после бе заприличал отново на себе си.
— Предполагам, че не бих могъл да те убедя да останеш в Медуей?
— В никакъв случай! Какъв смисъл има човек да живее на крайбрежието, ако не плава с лодка в морето? Не намекваш, че не съм толкова добър моряк като теб, нали, Тони?
— О, Боже, сега остава да приемеш думите ми като предизвикателство! Просто бъди внимателна. Не е нужно да ми доказваш каквото и да било.
Докато се преобличаше за морската разходка, Антония погледна през прозореца и видя как Антъни препусна така, сякаш беше на състезание. Типично за него — да я предупреждава да бъде предпазлива, след което сам да язди като побеснял! Той беше превъзходен ездач и тя наблюдаваше с удоволствие, докато конят му прескочи плета, който разделяше парка от ливадите. Скокът бе изпълнен безупречно, но очевидно се случи нещо, тъй като кобилата и конникът се разделиха. Видя, че животното се държеше като побесняло, а брат й все още не се бе надигнал.
Спусна се по стълбите и извика на Роз:
— Тони падна! Доведи господин Бърк!
И като повдигна полите си, се спусна през градината, прекоси малкия парк и прескачайки плета, се озова на поляната.
Брат й лежеше неподвижно върху тревата, пребледнял като мъртвец. Сърцето й се сви. Не можеше да е умрял! „Смъртта взима по трима“ — прошепна в ухото й някакъв глас.
— Не! Не! — изпищя, за да прогони страховете си.
Внезапно й стана невъзможно да диша, а грохотът в ушите й заплашваше да я оглуши. Вдигна поглед и видя едрата фигура на господин Бърк. Той се надвеси над брат й, но Антъни внезапно се изправи, потърка глава и се усмихна глупаво.
— Трябва да изглеждам голям глупак, щом накарах всички да дотърчат тук.
— Тони, глупак такъв, толкова ме изплаши — приличаше на мъртъв! — извика момичето.
Икономът му помогна да се изправи. Смутен, юношата изтупа дрехата си и отказа да му помагат по обратния път.
— Върви с господин Бърк. Аз ще прибера коня — обърна се рязко към Антония.
Икономът бе по дипломатичен:
— Прибирайте се и успокойте баба си, че ви няма нищо.
