Кобилата вече се бе укротила и стоеше на едно място, като трепереше. Когато протегна ръка към юздата й, девойката забеляза, че муцуната й е окървавена.
— Венера… успокой се, скъпа. Чакай да видя какво има.
Кожата по муцуната й бе нарязана от нещо остро в оглавника. Тя го свали и прокара пръсти по неравните габъри. Острата повърхност на единия от тях бе разрязала дори ремъка; истинско чудо бе, че Венера не се бе задушила. Антония погали шията на кобилата, като й шепнеше успокоително.
А когато тръгна към конюшнята, животното я последва. Докато пристигнат, седлото увисна на една страна.
— Брадшо — обърна се към кочияша тя, — нямах представа, че хамутите са в такова окаяно състояние. Не използвай повече този и провери всички останали. Ще трябва да купим нови.
Приближи се до шкафа и извади оттам калъп карболов сапун и шише с олио от гаултерия. След това проми раните и ги намаза с мазнината, докато Брадшо държеше кобилата за гривата.
Когато Антония най-после се прибра, брат й се бе преоблякъл и разказваше премеждието си на Роз.
— Каишката, която придържа седлото и минава под корема й, се скъса точно като прескочих плета.
Девойката се намеси:
— Хамутът, който използваш, е съвсем износен. Ще трябва да купим нов. Един от пироните е изпорязал бедната Венера, която е пострадала по-тежко от Тони.
— Добре ли е тя? — попита загрижено юношата и тръгна към конюшнята.
— Муцуната й е наранена, но ще се оправи. Погледни острите габъри от вътрешната страна на хамута.
Щом той излезе, Антония възкликна:
— О, Роз, той лежеше там съвсем неподвижен и блед; помислих, че е мъртъв!
Баба й я погледна.
— Наистина си се изплашила, скъпа. Ела, ще ти сипя малко бренди.
Момичето потрепери и се закашля. Дъхът й секна от парливата течност, но тя й даде сили.
— Ужасих се, когато го видях да лежи неподвижно върху тревата. Без него се почувствах толкова самотна, сякаш бях изоставена.
— Да благодарим на Бога, че това бе само дребен инцидент, а не нещо по-сериозно. Ако с Антъни се случи нещо, ще трябва да се тревожим не само от това, че ще ни липсва.
— Какво искаш да кажеш?
— Онзи ваш кошмарно зализан и пригладен братовчед, Бърнард Лам, ловецът на богатства, ще наследи не само титлата, ами и имението, и цялата собственост. Дори лондонската къща. А ние двете с теб ще се озовем на улицата.
Въпреки изпитото бренди девойката потръпна. Бе изгубила всякакво желание да се разхожда с лодката. Замисли се за това, колко зависими от своите мъже бяха жените. Взе книга и излезе в градината, но тя така си и остана да лежи в скута й.
Антония дори не разполагаше със собствени пари. Новият хамут щеше да бъде купен със средствата от месечната издръжка на брат й. Знаеше, че за зестрата й са заделени някакви суми, но изведнъж изпита силно унижение, тъй като се налагаше да си намери съпруг, който да се грижи за нея до края на дните й.
Достойна за съжаление съдба — да зависиш от баща си, после да бъдеш предадена в ръцете на брат си и накрая — на съпруга си.
Тя не бе от жените, които се примиряват с дадената ситуация. Реши да отиде в Лондон и да поразпита семейните адвокати. Щеше да настои да научи размерите на своята зестра. Ако пък решеше да не се омъжва, искаше да разбере дали ще може да разполага с парите, след като навърши осемнайсет години. И освен това щеше да помоли да я осведомят дали в завещанието на баща й имаше нещо за нея и ако нямаше, защо!
Като деца към тях се бяха отнасяли като към равни. Антония винаги си бе мислила, че щом са близнаци, те са равни. Но сега, когато вече бяха пораснали, правилата на играта се бяха променили.
Тъй като двамата никога не бяха имали тайни един от друг, девойката сподели намеренията си с брат си. Антъни не изяви желание да ходи до Лондон.
— Разбери кога пристига този Савидж. Аз отивам в сарачницата в Рочестър, за да купя нови хамути, тъй че скоро ще имам нужда от пари.
Роз и Антония, придружени от господин Бърк, се отправиха към Лондон. В градската къща имаше достатъчно слуги, но икономът бе незаменим. Освен това Роз се чувстваше по-сигурна, ако пътува с още един мъж, освен с кочияша Брадшо.
— Това пътуване до Лондон ще ни свърши чудесна работа. И макар че не можем да посещаваме баловете, лейди Джърси ще ни информира за всички последни клюки.
— Как се сприятелихте двете, Роз? — учуди се Антония.
— Дядо ти, лорд Рандолф, беше приятел на граф Джърси. Видях я за пръв път на венчавката й, която бе истинско събитие. Макар да беше с няколко години по-млада от мен, ние се сприятелихме бързо, тъй като ни свързваха много неща. Еднакви са и острите ни езици. Когато отидем заедно на някое тържество, ние сме способни да тероризираме всички присъстващи. Тя вече също е баба, което доказва, че възрастта изостря съобразителността.
Антония и господин Бърк се спогледаха развеселени. Никой не усети, че докато каретата набираше скорост, широкият железен нит, който задържаше колелото, се разхлабваше все повече и повече.
Кочияшът от своя страна така пришпорваше конете, че Роз подпря колене в отсрещната седалка, за да запази равновесие.
Каретата започна да намалява скорост едва когато наближиха някакъв хан. Щом стигнаха, Брадшо скочи на земята. Господин Бърк отвори вратичката на каретата и слезе.
— Нещо не й наред. Файтонът съ люлей като пиян господин — съобщи кочияшът, хванал здраво юздите на потните коне.
— Не се и учудвам. Ти караш като луд! — обвини го през прозорчето Роз.
Брадшо докосна триъгълната си шапка; видът му издаваше крайно задоволство.
— Карай из двора, а аз ще наблюдавам — предложи икономът.
Кочияшът се качи отново на капрата и подкара каретата. Задното колело се заклати застрашително и тежкият железен нит се изтърколи на земята.
— Спри! Спри! — развика се уплашен господин Бърк. — Задното колело ще се отдели всеки момент!
Поразен, Брадшо слезе да види какво става.
— Нитът го няма. Боже мили, отървали сме се на косъм!
Икономът предложи пътничките да се подкрепят, докато те се заемат с поправката. Дамите не трепнаха, когато разбраха за страшната участ, която за малко не ги бе сполетяла, и се отправиха към странноприемницата.
Ханджията замърмори нещо под носа си, когато Роз поръча чай, а внучката й — сидра.
Щом обаче се появи и господин Бърк и поиска една малка бира, лицето му се разведри. Затова пък веждите на иконома си останаха мрачно сключени.
— Две злополуки за два дни ми се струват твърде подозрителни — рече тихо той.
— Това е просто съвпадение — отвърна Антония.
— Няма такова нещо като съвпадение — присмя се баба й.
— Да не би да мислиш, че някой умишлено се опитва да ни навреди? — попита девойката.
— Напълно възможно е някой да се опитва да навреди на Антъни.
— И ти мислиш, че братовчедът, за когото спомена, ще измине пътя до Стоук, за да се занимава със сваляне на нитове и рязане на каишки за седла? — възкликна невярващо Антония. — Той вероятно дори не подозира за нашето съществуване.
Роз и господин Бърк се спогледаха. Не им се искаше да плашат момичето само с някакви подозрения, затова до Лондон повече не споменаха нищо по този въпрос.
Същата нощ обаче Антония сънува кошмар. В него, докато те бяха в Лондон, някой убиваше нейния близнак. Дълбоката мъка по загубата на Антъни я караше да се чувства така, сякаш бяха отрязали част от
