какво дължеше късмета си — на факта, че я бе помислил за мъж, а не за жена. Притисна писмото към гърдите си и слезе от коня. И тогава, усещайки, че няма сили да се прибере, тя седна край пътя и заплака.
Точно тук я откри и господин Бърк. Лейди Рандолф бе наредила на Брадшо да приготви каретата, с която икономът щеше да отиде да я вземе от Стоук. Когато той научи, че се е отправила към Рочестър, накара кочияша да кара колкото се може по-бързо.
Щом я отнесе във файтона, тя го погледна с дълбока благодарност. На бузите й горяха две трескави петна.
— Как щях да се справя без вас, господин Бърк? Ние сте моят рицар в бляскав шлем!
Бърнард Лам прочете малката обява в „Газет“ и му прималя. Препрочете я още два-три пъти с желанието да открие, че се бе объркал. В крайна сметка не му оставаше друг избор, освен да приеме написаното. Преглеждаше вестника вече три седмици. И най-после сега, черно на бяло, виждаше първото доказателство за злополуката. Онова, за което се бе надявал, молил и планирал, се бе случило. Но за него то нямаше смисъл. Боже всемогъщи, ако това, което пишеше тук, бе вярно, значи се бе удавила близначката, а не този, който трябваше.
Младежът стовари юмрук върху масата толкова силно, че единият й крак се счупи. Започна да го рита, докато го направи на парчета — имаше нужда да излее върху нещо яда си. Колкото повече мислеше върху случилото се, толкова по-противоречиви чувства го обхващаха. Замисълът му бе успял и той се поздравяваше за находчивостта си, но същевременно започваше да го обхваща страх. Братовчед му, лорд Антъни, вероятно бе разбрал, че въжетата и кормилото бяха умишлено повредени и ако се започнеше разследване на злополуката, подозренията веднага щяха да паднат върху онзи, който щеше да спечели най-много.
Реши засега да стои по-надалеч. Единият от близнаците бе отстранен. Ако прекалено скоро се случеше нещо лошо и с другия, надали някой щеше да повярва, че е било случайно. Щеше да изчака нужното време със съзнанието, че е способен и да убие, когато се наложи.
Споменът за посещението в Стоук го наведе на приятни мисли. От няколко дена не бе посещавал Анджела. Започна да си подсвирква, докато слагаше новите ръкавици от молескин и вземаше бастуна със сабята.
Анджела Браун все още спеше, когато той отключи и влезе в апартамента й. Театърът не затваряше преди полунощ, а след това тя трябваше да свали сценичния си грим и да подреди всичките костюми, които бе сменяла по време на представлението, така че обикновено се прибираше след един през нощта.
Анджела имаше дяволски късмет, че не бе довела някого със себе си, помисли Бърнард. В противен случай щеше да посреже тук-там пухкавите й бели бедра. Отметна завивките и я боцна лекичко с върха на бастуна. Тя измърмори нещо в знак на протест, после изведнъж се събуди и седна рязко.
— Да гориш в адския огън дано! На какво си играеш?
— Адски огън, а? Подходящо наказание за една убийца, какво ще кажеш?
— За какво, по дяволите, говориш, Бърни?
— Скоро може да се запознаеш лично с дявола, Ангелско лице. — Отново я бодна. — Случило се е сериозно нещастие с платноходката. Единият от близнаците се е удавил.
И той размаха вестника под носа й, но не й го даде, за да прочете съобщението.
Очите й светнаха.
— Не ми казвай, че ти си новият лорд Лам? — извика и скочи от леглото, за да се хвърли в обятията му.
Младежът хвана ръцете й и я събори върху леглото, след това я зашлеви с опакото на дланта си.
— Не, глупава кучка такава! Ти уби близнака, който не трябваше!
Лицето й се изкриви от ужас.
— Момичето? Не бях аз, свиньо, ами ти!
Впери очи в бастуна със сабята, докато той бавно измъкна острието от ножницата му.
И Бърнард започна да си играе с нея. Проби нощницата й, разряза я и докосна студената стомана до вътрешната страна на коленете й.
— Разтвори се за мен, Ангеле.
Дишаше тежко; усещаше, че членът му се бе втвърдил като мрамор. Властта действаше толкова възбуждащо. По-силно от наркотик.
Младата жена разтвори бавно крака, като го наблюдаваше внимателно. Изпита огромно облекчение, когато видя как оставя оръжието си и започва да се съблича. Миг след това извика от ужас, тъй като той отново взе бастуна и се запъти към нея. Членът му стърчеше като копие. Тя разбра, че той си прави гадни шегички с нея, като я кара да се пита кое от двете ще напъха в нея.
Когато острият край се доближи до тялото й, Анджела затвори очи и прехапа устни, за да сподави вика си. Олекна й, щом усети в себе си гладката повърхност на мъжествения му издатък. Когато отвори очи обаче, видя, че той всъщност бе обърнал бастуна и бе вкарал дръжката му в нея.
Внезапно проумя, че онова, което всъщност искаше от нея, бе да я види уплашена, унизена. Не се наложи да преувеличава ужаса, който изпитваше в ръцете на този красив млад садист. Даде нужната за усещането му за мощ храна, като започна да го умолява и да раболепничи.
Когато „Газет“ пристигна в Лам Хол, Тони и Роз се почувстваха обезсърчени. Не искаха Уотсън и Голдман да мислят, че Антония е мъртва, нито пък обществото да разбере; в противен случай не виждаха как девойката ще може да заеме мястото си в него.
Посъветваха се с господин Бърк и в крайна сметка тримата заедно съчиниха приемлива история, която трябваше да бъде изпратена незабавно в „Газет“. Тони написа лично съобщението:
„Лейди Антония Лам бе спасена, след като бе паднала зад борда на своята лодка. Следващите няколко седмици тя ще прекара в Бат, за да се възстанови от преживяното. «Газет» иска да се извини за неприятностите, причинени на семейство Лам, заради погрешната информация, която представи във вчерашния си брой.“
ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА
През дългото пътуване на „Червеният дракон“ Джон Бул и Киринда страдаха от морска болест. Икономът все пак понасяше пътуването много по-леко от младата жена. Тя прекара по-голямата част от него на койката, изпълнена със съжаление, че господарят не я бе оставил да изгори върху погребалната клада на съпруга й.
Адам Савидж навестяваше често кабината й, притеснен от състоянието й. Успокояваше го мисълта, че за нея се грижи Джон Бул и от собствен опит знаеше, че никой не би могъл да свърши тази работа по-добре от него. Когато наближиха Ламанша обаче, развълнуваното море се оказа прекалено и за двама им и изведнъж Савидж се озова в ролята на медицинска сестра.
Младият мъж влезе в кабината на своя камериер, и изрече:
— Цял живот си чакал този момент. Намираме се в Ламанша. Не можеш да не излезеш на палубата, за да приветстваш избраната от теб земя, Джон Бул?
Джон Бул изпъшка тихо.
— Както се чувствам, нищо чудно да се наложи да ме пренесете и дори да ме положите в английската земя.
— Хапни малко сухар и пийни от това вино — даде нареждания Савидж, докато събираше изцапаните чаршафи. И побърза да добави, преди икономът да успее да се противопостави срещу пиенето на алкохол. — Киринда прояви достатъчно смелост и здрав разум, за да си пийне от виното и това веднага й помогна.
Джон Бул не можеше да се посрами, като позволи на Киринда да бъде по-добър моряк от него самия. Трябваше да стъпи без чужда помощ на английска земя, дори това да бе последното, което щеше да направи в живота си.
Мракът бе започнал да се спуска, когато „Червеният дракон“ пусна котва в пристанището в Лондон. Адам най-после отново щеше да стъпи на родна земя. Бяха изминали дванайсет години, откакто бе отплавал
