от същите тези докове, но водата край кораба изглеждаше и миришеше по същия начин.
Щом спуснаха мостчето, той премина пръв по него. Трябваше да наеме карета, която да го отведе до някой лондонски хотел, макар да изгаряше от желание да се разходи по улиците на познатия стар град. Обаче не се поддаде на изкушението. Някога бе заминал само с дрехите на гърба си. Положението му сега бе коренно различно. Богатството носеше със себе си задължения и отговорности.
Савидж нае карета и каза на кочияша да изчака край „Червения дракон“. Когато се качи отново на борда, отвори сандъка с оръжието и даде пистолети на капитана и двамата му помощници.
— Утре ще наема складове. Искам непрекъсната въоръжена охрана на товара, докато не дойда лично да го прибера.
Вече бе приготвил куфара си. Взе го и го понесе със себе си, като пътьом почука на вратите на двамата си слуги.
— Джон Бул, каретата ни чака.
Тамилът отвори вратата на своята кабина и излезе с възможно най-достоен и сериозен вид. Беше облечен в безупречно бели дрехи и не бе пропуснал да сложи огромния си рубин на кървавочервения тюрбан. От другата страна на палубата Киринда също се движеше така, сякаш бе изпаднала в транс. Слезе по стълбата, като стъпваше съвсем предпазливо, сякаш се страхуваше да не падне. В едната си ръка носеше клетката с Рупи, а в другата — платнен куфар с дрехите си.
— Дай ми птицата — рече Джон Бул.
Младата жена остави много предпазливо куфара си на земята, сложи ръка зад главата си с вирнати нагоре пръсти като щръкнала качулка на папагал и изграчи. И тогава, за смайване на Адам Савидж, двамата му слуги започнаха да се заливат от смях. Докато местеше невярващо поглед от единия към другия, Джон Бул се обади:
— Превъзходителство… вижте как се е развеселила.
След което хлъцна.
„Боже всемогъщи — помисли си Адам, — и двамата са пияни като дякони.“ Триото, което влезе същата тази нощ в хотел „Савоя“, изглеждаше твърде любопитно и персоналът, който беше известен с безупречното си, дискретно обслужване, въпреки усилията си не откъсваше поглед от тях.
Скоро разбраха, че новодошлите са някакъв пристигнал от Индия богаташ и двамата му слуги. И макар силният, едър мъж със спускаща се на къдрици върху раменете черна коса и кожа с цвета на тиково дърво да се подписа като Савидж, те тайно се усъмниха, че е от бялата раса. Нарекоха го индийския Савидж, т. е. дивак, и съмненията им относно богатствата му изчезнаха, когато нае три съседни апартамента. А служителят на рецепцията, който го запита за колко време ги наема, беше смразен с леденосините очи и отговора:
— Временно.
Това не им говореше нищо и същевременно казваше всичко, което им бе нужно да знаят.
Човекът с червения тюрбан затвори очи, произнасяйки наум молитва, а екзотичната птица, която носеше, избра една от прекрасните думи от английския език и изграчи:
— Содомит!
Жената с красивото сари и английски обувки за разходка изглеждаше така, сякаш бе доведена право от някой езически храм. Смехът й се разнесе из фоайето на хотела като сребърен звън.
Джон Бул отвори всички врати в апартаментите, тъй като заради тежките английски мебели стаите изглеждаха малки и претъпкани; неприятен контраст след просторната лека къща с многобройни веранди в „Скокът на леопарда“. Адам Савидж седна зад бюрото, за да състави списък на информацията, която искаше да получи от портиера. Икономът извади дрехите на своя господар и ги окачи в гардероба, като клатеше глава, задето бе взел само един от петнайсетината куфара, натоварени на борда на „Червеният дракон“.
Всичко вървеше добре до появата на камериерката. Джон Бул пое върху себе си задължението да контактува с нея. Тя носеше големи кърпи и три порцеланови нощни гърнета. Когато се опита да му ги подаде, той я погледна така, сякаш се бе побъркала.
— Те са непоносими — заяви твърдо той.
Слугинята го измери с поглед, разбра, че този човек щеше да й създава неприятности, и попита предизвикателно:
— К’во искате да кажити с „непоносими“?
— Прекалено са големи. Когато се напълнят, няма да могат да се вдигнат… следователно са непоносими.
Камериерката завъртя очи.
— Онова, което побира много, ще побере и малко.
— Отказваме да пием от толкова големи чаши. Донесете по-малки.
— Чаши ли? — изсмя се момичето. — К’ъв глупак само. Туй са нощни гърнета!
— Нощни гърнета? — повтори объркано той.
— Нали знайти… гърне за пикане, пикалник!
Птицата посрещна с ентусиазъм новата дума.
— Пикалник! Пикалник!
Икономът бе сразен. Не от факта, че обсъждаше подобни теми с една слугиня, а задето господарят му трябваше да се отдаде на подобна нецивилизована практика.
— Няма ли баня? Ами биде? Какъв примитивизъм!
— А, май си прайти майтап с мен? Няк’къв си чуждестранен езичник ша ми казва, чи сми примитивни!
Савидж чу разправията и дойде да види какво става.
— Някакъв проблем ли има? — попита авторитетно той.
Камериерката отстъпи уплашено при вида на високия мъж с мургаво лице и мрачно изражение. Адам бе свикнал с отвращението, което предизвикваше белегът му, и се бе научил да не обръща внимание на подобни реакции.
— Жената ме обвинява, че съм я пипал по крака2 — заяви Джон Бул.
— Аз ли? Нивгъж! — отрече камериерката.
— Да, ваше превъзходителство. Информирах я, че чашите са непоносими. После пък научи Рупи да казва „пикалник“, а след това заяви, че съм се опитвал да я дръпна за крака.
Младият мъж пое гърнетата от ръцете на момичето и рече:
— Дребно недоразумение. Лека нощ.
Когато затвори вратата, Джон Бул попита:
— Защо я пуснахте да си върви? Няма ли тя да ви вее с ветрилото?
— Не, Джон Бул, тук не се употребяват такива неща. В Англия нямаме нужда от разхлаждане, а от затопляне. Очаквам портиера. Само го покани вътре, след това отнеси Рупи в друга стая и помогни на Киринда да се приготви за спане. Ще поръчам вечеря, ако проявиш търпение.
— Ах, ваше превъзходителство, сега, след като вече сме в Англия, виждам, че ще трябва да проявявам огромно търпение към по-низшите класи.
— Точно така, Джон Бул. И другите също ще трябва да го правят.
Облечена в дрехите на Антъни, Антония се опитваше да чете. Разказът обаче не успя да задържи вниманието й и мислите й се зареяха в друга посока. Въпреки всичките й молитви и споразумения с Бог, от брат й все още нямаше вест.
Чувстваше се много самотна без неговото присъствие в Лам Хол. Но бе твърдо решена да заеме мястото му. Предпочиташе да умре, но да не допусне Бърнард Лам да им отнеме прекрасното имение.
Денят беше чудесен. Искаше й се да излезе, но вместо това въздъхна и опита за пореден път да се съсредоточи върху книгата. Внезапно я захвърли на пода. Да върви по дяволите! Някой ден все пак трябваше да се покаже навън.
Щом беше облечена за езда, точно това и щеше да направи. Щеше да посети дадените под аренда ферми, за да види дали не се нуждаят от нещо. В такива случаи Тони слагаше перука и колосано шалче.
