— Нечиста! — изпищя младата жена.
— Уволнена си! Къш, къш!
— Не мойш да ма уволняваш… дойде едва днес!
— Не съм дошъл в Англия, за да умирам, а да живея! — След това слезе към кухнята и спря пред закръглената готвачка. — Позволете да ви се представя. Аз съм Джон Бул.
— Ако ти си Джон Бул, тогаз аз съм Савската кралица — заяви тя.
— Савска ли? Значи тогава вие не сте жената-прасе?5 — попита леко объркан той.
Дора се изкиска, а лицето на готвачката стана пурпурночервено.
— Жена-прасе ли? Ти с името ми ли се подиграваш? — попита тя.
— Не, не, мадам. Уверявам ви, че съм напълно сериозен.
— За теб съм госпожа Хог. И искам уважение в кухнята си. Мразя да ми се месят.
— Нямам намерение да се смесвам с вас, мадам, нито пък с момичето с въшките. Дойдох за парченце плод за скореца на господаря. Къде е птицата?
— Мразя я! — заяви готвачката.
Джон Бул пребледня леко.
— Изядохте ли я?6 — попита невярващо той. — Господарят я обичаше.
— Е, мразя я. Отиде си долу и там си остана!
— Нямам думи — промълви тамилът.
— Мозък, искаш да кажеш.
— Бих могъл да кажа нещо гадно, но ще се въздържа! — заяви той и напусна кухнята.
Преди да тръгне, Савидж получи съобщение от господин Уотсън. Той го уведомяваше за някаква къща, която би могла да го задоволи. Преди да се отбие при своите адвокати обаче, реши да посети препоръчания от тях шивач от „Савил Роу“. Чувстваше се леко смутен, когато пристъпи прага на посещаваното само от представители на най-висшето общество ателие. Никога досега не бе влизал на подобно място. В младостта си неизменно бе доизносвал нечии дрехи, а в Цейлон бе викал шивач на кораба или в плантацията.
Всички, които работеха в известното шивашко ателие, бяха абсолютни сноби и се отнасяха с презрение към клиентите, които не принадлежаха към висшето общество. В мига, в който разбраха обаче, че парите не са проблем за новия им клиент, те станаха много любезни. Дадоха му да разбере, че при тях се облича Уелският принц и че ще превърнат Адам Савидж в несравним джентълмен. Именно тогава разбраха, че индийският Савидж притежава собствено мнение и упоритост.
Когато си тръгна, всички клатиха дълго глави. Бяха направили невъзможното, за да му обяснят, че да бъдеш модерно облечен в тези дни, няма нищо общо с това да бъдеш облечен с вкус и че модата се бе превърнала в битка между елегантността и външната, често претрупана ефектност.
Савидж се обади на адвокатите си и те му казаха за къщата, която се намираше недалеч от градския дом на семейство Лам.
— Предпочитам да бъде в центъра на града. Така ще ми бъде много по-удобно да ръководя бизнеса си. Имам предвид някъде близо до банките и Ийст Индия Къмпани на Ледънхол Стрийт.
И Уотсън, и Голдман се ужасиха. Висшето общество не живееше в този квартал. Човек с неговото положение трябваше да си купи къща в „Мейфеър“, защото ще го преценяват и според адреса, независимо дали този факт му се харесва или не.
Адам се съгласи да огледа къщата на Халф-мун Стрийт и веднага след това се зае с избора на екипаж. Спря се на карета, която да го превозва бързо от Лондон до Грейвзенд и два дорести коня, за да я теглят. Не устоя на изкушението да се сдобие и с един лек файтон.
С все така неизтощима енергия се отправи към Ледънхол Стрийт, където се намираше главното седалище на Ийст Индия Къмпани. С нея го свързваше не само това, че бе дал под наем на компанията „Скокът на леопарда“, а и фактът, че притежаваше внушителен брой акции в нея. Най-голямото помещение тук наричаха „съдебната зала“. Савидж научи, че следващата седмица в нея щеше да се проведе събрание на акционерите, и си отбеляза, че трябва да намери начин да присъства на него.
Обърна се, когато чу зад себе си приятелски глас:
— Виждам, че сте се завърнали наскоро от Индия. Нужен ми е съвет във връзка с моите инвестиции, а в замяна аз мога да ви бъда полезен с Лондон. Той вероятно се е променил доста, откакто сте го напуснали.
Ръкува се с някакъв мъж приблизително на неговата възраст.
— Адам Савидж, завърнал се тази седмица от Цейлон.
— О, къде съм чувал това име?
Непознатият се представи като Кавендиш, но когато минаващият покрай тях човек кимна и промърмори „Девъншир“, Адам разбра, че доста си приличат. И двамата бяха решителни, добри бизнесмени и умееха да печелят повече, отколкото им бе нужно.
При тази кратка среща засегнаха доста теми, в това число и политиката.
— Имаме нужда от хора като вас в парламента — заяви Девъншир.
— Не съм негов член.
— Някой и друг подкуп от презрените лири ще ви осигури място в Долната камара — осведоми го херцогът.
— Следващата седмица организираме вечеря в Девъншир Хаус. Ще кажа на Джорджина да ви включи в списъка на гостите. Половината от присъстващите ще бъдат приятели на моята съпруга и на Уелския принц, но ви уверявам, че съм поканил и някои интелигентни личности. Джеймс Уайът, архитектът, и Поуп, писателя-философ. Бих могъл да поканя и Уорън Хейстингс, бившия губернатор на Индия, ако искате.
— Вече познавам двама от въпросните господа. Уайът направи проекта за новия ми дом в Грейвзенд, който още дори не съм видял.
— Точно от него съм чувал името ви, разбира се! — възкликна доволно Девъншир.
— За мен ще бъде удоволствие да ви гостувам — съгласи се Адам. — Дотогава вече ще притежавам по-цивилизовано облекло.
Младият мъж се завърна в къщата на Кързън Стрийт едва за вечеря. На горния етаж Джон Бул и Киринда го посрещнаха с нещастни физиономии. Бяха сменили чаршафите му, но се срамуваха, че господарят им ще трябва да се измие с водата в една кана.
— Какво е станало? — обърна се към своя иконом той.
— Трябва да ви кажа две ужасни неща, които ще ви притеснят много, ваше превъзходителство. Младата слугиня има въшки. Няма да пускам Киринда да слиза долу от страх да не се зарази.
— Как го откри, Джон Бул?
— Тя сама ми го каза. Обясни, че точно заради това си покривала главата с онова отвратително боне.
Савидж реши, че тамилът отново бе объркал нещо, и попита спокойно:
— А кое е другото, което ще ме притесни?
— Жената-свиня е изяла Рупи!
Адам прехапа устни, за да не се разсмее. Макар госпожа Хог действително да изглеждаше доста лакома, той се съмняваше силно, че мършавият скорец би могъл да възбуди апетита й.
— Доколкото разбирам, не си се сработил добре с персонала — рече сухо той. После се обърна към Киринда. — Яла ли си изобщо днес?
Младата жена сведе ресници над светлите си очи и поклати глава.
Савидж знаеше, че няма абсолютно никакъв смисъл да порицава Джон Бул. Упоритият тамил би предпочел да гладува цял месец, но не и да загуби достойнството си и нямаше да се погрижи изобщо за бедната Киринда.
— В такъв случай слизаме ли на вечеря?
— Независимо дали сме в Англия или Цейлон, за нас е недопустимо да се храним заедно, господарю.
— След като настояваш, че съм ви господар, трябва да се подчиняваш на заповедите ми, а аз нареждам
