чифликчия, Брадли, има само дъщери, но ако си наеме платен помощник, в крайна сметка ще има по-висока печалба. Човек трябва да даде пари, за да спечели пари.
Тони слушаше и макар и неохотно, не можеше да не признае правотата и мъдростта на думите му. За онзи, който разполагаше с неограничени възможности, бе съвсем естествено да мисли в широки мащаби.
— Не всички имат пари колкото теб — заяви.
Савидж погледна младежа; струваше му се доста по-разглезен. Роден в дантели, той нямаше представа какво значи къртовски труд, глад и отговорност. Адам пусна юздите и показа покритите си с мазоли загорели ръце.
— Всичко, което имам, съм постигнал с тях. Не съм роден сред привилегии.
Не добави „като теб“; не беше нужно. Отговорът дойде незабавно:
— Ако можеше да избираш между това да си се родил богат или сам да спечелиш парите си, би избрал второто.
Младият мъж се ухили широко.
— Много си проницателен.
Контрастът, който създаваха здравите му бели зъби и светлите сини очи със силно загорялото му лице, накара сърцето на девойката да се разтупти. Тя примигна няколко пъти, за да се увери, че не сънува. Привличането му бе магнетично, опасно. Вече бе започнала да мисли за него като за „мъжа, на когото не му липсва нищо“. Беше се опитала да избегне срещата с него, беше се страхувала да се озове лице в лице с него, броеше минутите, които оставаха до тръгването му, а сега, неочаквано, част от нея искаше той да остане. Чувствата й към Адам Савидж бяха напълно противоречиви.
Когато стигнаха до конюшнята и слязоха от конете, младият мъж свали сам седлото и започна да разтрива арабския си жребец. Неговата повереница последва примера му. После измиха ръце във ведрото с вода, оставено край стената, и се отправиха заедно към къщата.
— Сега не мога да остана. Имам да върша доста работа в Лондон, а и само съм се отбил в Идънуд.
— Идънуд — повтори едва чуто Тони, а погледът й стана замечтан.
— Това е къщата, която строя в Грейвзенд.
— О, знам! Ходил съм да я видя неведнъж. Джеймс Уайът е истински майстор в професията си.
Адам долови страстните нотки в гласа на юношата; струваше му се доста необичайно момче на неговите години да се впечатлява до такава степен от архитектура и строителство.
— Би ли искал да станеш архитект?
— О, да! Имам доста книги на тази тема. Интересуват ме както екстериорът, така и проектите на интериора. Лондон буквално прелива от най-великите хора на изкуството и майстори занаятчии на света. Може би, като се има предвид дългото ти отсъствие от Англия, тези имена не ти говорят нищо, но ние имаме Томас Шератън, Джордж Хепълуайт, Робърт Адамс и Томас Чипъндейл.
— Хм, изглежда, имаме общи интереси. Баща ми беше мебелист. Учил е при Чипъндейл.
— О, превъзходно, но защо говориш за него в минало време?
— Мизерията го уби преждевременно — отвърна лаконично и побърза да промени темата. — Възнамерявам да се захвана с мебелирането на Идънуд. Какво ще кажеш да ми помогнеш с познанията си?
На Тони й се искаше да приеме веднага това предложение, но се поколеба при мисълта за многобройните възможни капани.
Адам забеляза несигурността й.
— Лам Хол е прекрасен, но определено смятам, че имаш нужда от промяна на обстановката. Би трябвало да прекарваш повече време в Лондон, в компанията на младежи на твоята възраст. А и на млади жени — подчерта. — Това е един различен свят. Не ти ли се ще да го опиташ?
Антония усещаше презрението на своя настойник. Опасяваше се, че той си бе съставил мнение за Антъни Лам като за мекушав и лишен от каквито и да било типично мъжки качества. Внезапно я изпълни неудържимо желание да му покаже що за мъж можеше да бъде.
Щом влязоха, Тони позвъни за господин Бърк, изгледа го възможно най-красноречиво и заяви:
— Помогни ми да приготвя багажа си — заминавам за Лондон.
Роз пърхаше край госта си като младо момиче. Когато внучката й и икономът изчезнаха нагоре по стълбите, Адам се обърна с поверителен тон към нея.
— Лейди Рандолф, мисля, че успях да поразпръсна нездравата меланхолия на Антъни. Той се съгласи да дойде с мен в Лондон, за да ми помогне при избора на мебели за новия ми дом в Грейвзенд.
Розалинд се запита дали Савидж не бе принудил по някакъв начин Антония, но отхвърли тази мисъл почти веднага, тъй като познаваше добре страстта на девойката към Идънуд.
— Нали ще останете за вечеря? — попита Роз; стремеше се да спечели време.
— Благодаря — отвърна разсеяно младият мъж. — Лейди Рандолф, Антъни изглежда доста непрактичен за седемнайсетгодишен младеж.
Жената прехапа устна.
— Ами, близнаците щяха да заминат за Лондон за този сезон. Но когато научихме за Ръсел, не можехме дори и да помислим за това.
— Лорд Лам е на прага на мъжествеността. Собственият ми опит доказва, че е най-добре младият човек да се налудува, преди да улегне и да поеме отговорностите, които го чакат като мъж. Тъй като Ръсел ме направи законен настойник на Антъни, аз се чувствам много отговорен.
— Това е достойно за възхищение, господин Савидж. Сигурна съм, че той ще бъде в пълна безопасност във ваши ръце.
Всъщност смяташе тъкмо обратното. Никога досега не бе срещала толкова опитен мъж. Трепереше само при мисълта за нещата, на които можеше да научи Антония. Боже, каква каша!
— А, ето го и господин Бърк. Ако обичаш налей нещо за пиене на господин Савидж. В това време аз ще отида при Антъни, за да му дам да занесе съобщение на прислугата в градската ни къща.
— О, Роз, надявам се, че ще успея да се справя с това. Той е най-властният и вбесяващ ме човек на земята, с мнение абсолютно по всички въпроси. Според него образованието ми било доста занемарено. Роз, на него май му се иска да ме научи на разни неща… или по-скоро да научи на тях лорд Лам. Ще попия всичко като гъба. Той самият е започнал от нищо. Всичко, което притежава сега, е придобил единствено с двете си ръце.
— Е — пошегува се Розалинд, — той определено е успял да те накара да се храниш от тях.
— Не е вярно! Държах се направо грубо с него. Заявих му, че е студен и безразличен към моята болка и че го ненавиждам.
— И каква бе реакцията му?
— Каза, че ще трябва да се научим да се изтърпяваме един друг. Какво ще кажеш да се покажеш в града след ден-два?
— О, скъпа, идеята ти е наистина великолепна. Никак не е прилично да оставаш сама с него, нали знаеш.
— О, Роз, разбира се, че няма нищо неприлично. Той ме мисли за мъж… е, не за мъж, а за момче, и то доста зелено.
— Но ти не си мъж, ти си жена, Антония, а Адам Савидж е най-вълнуващият мъж, който сме виждали.
— Господи, да, мъжът, на който не му липсва нищо. Значи и ти не си останала безразлична към неговия магнетизъм?
— Аз съм вече възрастна. Но ти, скъпа, си много уязвима. Пази се да не се увлечеш по него. Не ми се вярва, че майка ти е позволила да й се изплъзне такава златна рибка.
Антония бе шокирана от думите на баба си. Опита да се постави на нейно място, след това — на майка си, да види Савидж през техните очи. Мъжествените му черти сякаш бяха изсечени с брадва от най-тъмното махагоново дърво. Черната му къдрава коса пораждаше у една жена желанието да я развърже, да я пусне и да прокара пръсти през нея. На Тони й се искаше да я разроши. Скулите и носът му бяха изсечени, брадичката бе ъгловата, упорита и дръзка.
