Равномерният глас просто изговаряше фактите. Как можеше да се засяга от нередните неща, които й казваше? Тони никога не бе срещала човек като Адам Савидж и въпреки това, въпреки това… двамата пушеха и отпиваха бренди като стари приятели, сякаш цял живот го бяха правили.
— Мислех, че алкохолът е забранен в Индия — отбеляза тя.
Загледа се в синята спирала на дима, която се издигна нагоре. Гласът му достигна до ушите й, богат и мек като кадифе.
— На Изток не са преставали да използват дори за момент алкохола и другите опияняващи средства. За любителя на удоволствия те подчертават приятното прекарване на времето. Индийските мистици, от друга страна, използват опиатите, за да отварят широко вратите към съзнанието. Наргилетата служат за пушене на тютюн с хашиш. Смята се, че те увеличават чувствеността до луда сексуалност. Източната поезия и песни са пълни с паралели между любовната лудост и главозамайването от опиянението. В кутийки от слонова кост, украсени с макове, хората държат наркотиците си.
Темата на разговора бе забранена, не би трябвало да го слуша. Но как иначе щеше да научи, ако не отвореше първо ушите, а след това и разума си?
— Ти опитвал ли си наркотици?
— Да, за нещастие.
Отговорът му я шокира, но съжалението в гласа му не й убягна.
— Дори аз знам, че опиумът е ужасно зло.
Постара се да не звучи осъдително, но не успя.
— Стана ми по-леко при мисълта, че знаеш това. Все пак опитай да бъдеш обективен. Всичко под небето е едновременно и добро, и лошо. Използван в медицината, опиатът е истински Божи дар. Не бих искал да си представя дори, че може да се наложи да ми отрежат крака без него.
Тони изхвърли пурата си през парапета.
— Аз пък изобщо не бих искал да си представям, че може да ми отрежат крака!
Засмяха се. Адам Савидж стана и се протегна. След това влязоха отново в къщата, потънали в собствените си мисли.
За Тони този човек беше истински извор на информация, подобен на учител или родител, но нещата, които научаваше от него, не бяха от онези, за които би говорил един родител или учител.
Влязоха в просторната спалня и Антония беше принудена да се върне към действителността. Как, за Бога, щеше да спи на пода? Беше напълно сигурна, че настойникът й беше предложил това, за да кали разглезения лорд Лам. Беше благодарна, че не запали свещи.
Лунната светлина, която влизаше през прозорците, й показа дебелия килим и украсената с пискюли възглавница върху него. Отпусна се на пода и се протегна непохватно, поставила ръце под главата си, както бе виждала да прави брат й. Брендито бе затоплило значително кръвта й, така че нямаше нужда от одеяло.
Клепачите й започнаха да натежават въпреки смущаващия факт, че се намираше в една стая с непознат мъж. В мига, в който очите й се затвориха, тя се сви, прегърна възглавницата и засънува.
ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА
Слънчевата светлина, която нахлуваше през дългите прозорци на голата спалня, почти я ослепи, когато отвори очи. Някой викаше името й.
— Тони! Ела да погледнеш тази прекрасна баня на дневна светлина. Дявол да го вземе, бас държа, че никога не си виждал нещо подобно!
Антония се изправи бавно. Всяка костичка от тялото й я болеше. Савидж, увил кърпа около ханша си, с покрита с пяна широка брадичка и с ужасяващ бръснач в ръка, се появи на вратата.
— Вече е време да ставаш, минава шест — заяви Адам.
— Шест? Юда, мислех, че е поне пладне.
„Божичко, къде е господин Бърк с чашата ми топъл шоколад?“ — помисли си с копнеж девойката.
— Да не си махмурлия от брендито, а? Ако случаят е такъв, имам изпитано и сигурно средство срещу него.
— Не, не — отвърна Тони, — имам страшно устойчива глава, когато стане дума за алкохол.
Голото тяло на Савидж, увито само в хавлията, бе изумително в мъжествената си красота. Отсега нататък щом си помислеше за гол мъж, щеше да вижда Адам Савидж с увитата около бедрата кърпа. За свой ужас се улови, че опитва да си представи какво имаше под нея.
Слънцето нахлуваше през стъкления таван и образуваше безброй малки дъги, които танцуваха навсякъде, по всяка повърхност. Помещението изглеждаше два пъти по-обширно благодарение на покритата с венециански огледала стена. Водата в басейна блестеше с искрящи синьозелени оттенъци; Тони трябваше да присвие очи, за да ги предпази от ярките отражения.
— Виж тези миниатюри. Прекрасни са — отбеляза Савидж.
Сини и снежнобели чапли, речни рибарки и горски патици, гнездящи сред тръстиките, бяха разположени безредно по стените и инкрустирани на пода. Антония каза:
— Художникът е Максимилиан Робин8 от Шепърд Маркит.
— Nomen est omen, името е съдба — отбеляза Адам.
Тони не можеше да не отбележи колко бяха верни тези думи за него самия. Името му все едно че беше създадено за външността му. Дали се отнасяше също така и за природата му? Девойката наблюдаваше как бръсначът се плъзга гладко по брадичката му. Проницателните му очи се впериха в нея, когато попита саркастично:
— Не се ли бръснеш още?
— П-понякога — излъга тя. — Всъщност нямам нужда от това — добави неубедително.
— И никога няма да имаш, ако не започнеш.
В гласа му долови отвращение.
— На твоята възраст вече си бях оставил брада. — Отвори някаква кожена кутия и извади оттам бръснач с перлена дръжка. — Това е подарък за теб. Пожелавам ти да го употребяваш повечко.
Тони го пое, като мислеше, че щеше да й свърши добра работа — в този момент много й се искаше да му пререже гърлото. Взе сапуна за бръснене и неохотно започна да прави пяна. Савидж я наблюдаваше открито, а тя от своя страна с мъка се сдържаше да не му изкрещи. Ужасно се страхуваше, че ако се избръсне, след това ще й пораснат мустаци.
Носеше мъжки дрехи, беше отрязала косата си, дори пушеше, но проклета да е, ако позволи да й поникне и брада! Мотаеше се, за да печели време с надеждата, че настойникът й ще излезе. Той обаче чакаше, за да я види как ще се справи със стоманеното острие.
Нямаше друг избор, освен да вземе бръснача и да изпъне кожата на бузата си, както бе наблюдавала да го прави Савидж. В мига, в който острието докосна кожата й, тя се поряза.
— По дяволите! — измърмори девойката.
— Когато свършиш, си избърши очите… виждам влага под тях — изрече й подигравателно.
Едва го изчака да излезе, за да се изплези зад гърба му.
Джон Бул бе изпрал и колосал ризата и шалчето на Тони. Никога не беше виждала толкова добре изпрано бельо. Девойката му благодари и го похвали.
— Негово превъзходителство има толкова високи стандарти. Идънуд ще се нуждае от много слуги, от готвач, от пералня.
— Съмнявам се, че ще успееш да намериш някого с твоите способности, Джон Бул.
— А, ще видим. Днес трябва да използвам много девици.
— Прислужници — помогна му Антония.
— Девици, прислужници, каква е разликата, моля?
В този момент влезе Савидж.
— Прислужницата е слуга от женски пол. А девица е същество от женски род със запазена девственост — обясни невъзмутимо той.
Икономът вдигна ръце.
