Той беше висок, с невероятно широки рамене, с подобни на млади дъбове крака. Ръцете му бяха силни, мургави и изключително привлекателни. Девойката долавяше, че увереността, която се излъчваше от него, не се дължеше на богатствата му. Тя идваше дълбоко от него самия. Савидж бе упорит, решителен, волеви, неотстъпващ, жилав и трудно можеше да бъде измамен. На всичкото отгоре външността му бе греховно привлекателна. Но онова, което най-силно я привличаше, бяха леденосините му очи. Те можеха да смразят всеки само с един поглед.
Антония въздъхна тежко. Даваше си сметка, че за която и да било жена, независимо от възрастта й, той бе убийствено, опасно желан и подозираше, че броят на онези, които бяха оглупели по него, надминаваше цял легион.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА
Смрачаваше се, когато двамата ездачи пристигнаха в Идънуд. Тони не бе виждала къщата завършена и дъхът й секна.
На главната врата срещнаха екзотично изглеждащо създание, облечено в сари с пастелни цветове. Ръцете му бяха пълни с високи сини ириси от градината. Непознатата се усмихна срамежливо и се отпусна на колене.
— Добре дошъл, господарю. Идънуд прилича на дворец. Цветята са странни, но не по-малко красиви.
Савидж я накара да стане и вдигна малката й длан към устните си.
— Това е Киринда, Тони. Понякога я наричаме Лотосов цвят.
Зачака реакцията на юношата при вида на прекрасната жена; той я наблюдаваше с огромно любопитство. Адам прикри усмивката си. Ако Тони не се възбуждаше от изкусителната представителка на женския пол, значи не беше нормален.
Светлият мраморен под започваше отвън и стигаше до подобната на катедрала приемна. При вида на младия мъж скорецът повдигна малката си качулка и изграчи:
— Савидж! Грешник! Пъклено изкушение!
— Това е Рупи — обясни на Тони той.
— Я да видим дали съм отгатнал — засмя се младежът. — Това е цената, която си платил за него, нали?7
Адам кимна.
— Буквално ме ограбиха.
Киринда започна да пали свещите и лампите с тънка дълга свещ. Движеше се толкова грациозно и безшумно, че беше истинско удоволствие да я наблюдава човек. Светлината озари кремаво-белия мрамор и тънките му златни венички изпъкнаха. Джеймс Уайът бе направил добър избор.
— Не виждам никакви бенгалски тигри — пошегува се Антония. — Мислех, че като отидат в Индокитай, всички англичани стават големи белокожи ловци.
Ледените сини очи на Адам я изгледаха студено.
— Аз ловувах от нужда. Не за трофеи.
Към тях се запъти някакъв туземец в безупречни бели дрехи и рубиненочервен тюрбан. Носеше сребърен поднос с две малки чашки.
— Това е моята дясна ръка. Джон Бул, запознай се с лорд Антъни Лам.
— Добър вечер, ваше превъзходителство, добър вечер, милорд. От години чакам да дойда във вашата прекрасна земя. За мен е голяма чест да се запозная с английски лорд.
Тюрбанът му се докосна до коленете.
— О, моля ви, Джон Бул, не ми се покланяйте. Аз ви се покланям. Вие сте много по-съвършен от мен.
— Съвършен ли? — повтори учуден тамилът.
Савидж наблюдаваше внимателно повереника си, за да разбере дали това не бе проява на снизхождение. Тони очевидно бе съвсем искрен.
— Родният ви език не може да е английският, но сте го овладели безупречно.
Джон Бул засия.
— А съпругата ви е една от най-прекрасните жени, които съм виждал.
Икономът се намръщи.
Адам се изсмя.
— Наблюденията ти и в двата случая са доста неточни.
Без да обръща внимание на забележката на господаря си, Джон Бул отбеляза:
— Не ви очаквахме, ваше превъзходителство. Храната, която съм приготвил, е подходяща за вас, но не и за лорда. Освен това нямаме достатъчно легла.
— Боже, Джон Бул, с Тони не се притесняваме за храната и леглата. Ще спим на пода. Ще се отнасяме към него като към член на семейството. Къде е Джефри Слоун?
— Секретарят ви има много работа с документите. Горе в библиотеката е. Не искам да го очерням пред вас, ваше превъзходителство, но съм длъжен да ви уведомя, че плаща на всички търговци толкова, колкото поискат.
— Благодаря ти за информацията, Джон Бул. Тони, чувствай се като у дома. Налага се да поговоря със Слоун, а след това идва ред на голямата обиколка.
— Трябва да простите на господаря. Той никак не обича формалностите. Аз обаче познавам майка ви и мисля, че мемсахиб ще се възмути, ако разбере за предложението на Леопарда да спите на пода.
— Не съм виждал майка си повече от десет години? Как изглежда тя? — попита, изпълнена с копнеж Антония.
— А, много, много красива. Като някоя английска кралица.
Девойката се усмихна. Очевидно Джон Бул не беше виждал кралицата. Думите му обаче я убедиха, че легендарната красота на майка й бе реалност.
— Защо го наричате Леопард?
— Така го наричат всички в Цейлон. Плантацията му пък се казва „Скокът на леопарда“.
— О, това е наистина прекрасно! Ще ми разкажете ли за това, Джон?
— Ще се опитам, милорд. За мен обаче вашата страна е по-прекрасна.
— Ще разменим информация. На Кързън Стрийт имам няколко книги, които ще ви доставят удоволствие.
Икономът завъртя очи.
— О, там направих много лошо впечатление. Нарекох вашата госпожа Хог „жената-прасе“.
Тони се разсмя от сърце.
— Сега, като стана дума, си давам сметка, че тя действително има не само свински черти, ами и маниери. Хората понякога приличат на имената си, какъвто е случаят с Лотосов цвят. Съжалявам, че я взех за ваша съпруга.
— Лотосът е най-обикновена водна лилия — заяви пренебрежително той. — Тя е личната прислужница на господаря.
Антония се изчерви от своята наивност. Екзотичното същество беше наложница на Адам Савидж! Изпита необяснима ревност. Погледът й се насочи към елегантното стълбище. На него видя още един, който приличаше на името си.
Докато Савидж слизаше, тя осъзна защо го бяха нарекли Леопард. Внезапно се смути и инстинктивно се обърна към Джон Бул.
— Предлагам ви приятелството си.
— О, милорд, нямате представа колко безстойностно е за мен то!
— Иска да каже „безценно“ — додаде тихо Адам, изпълнен с благодарност, че младият Лам бе толкова толерантен и непредубеден.
Тони се изсмя без задръжки.
— Никога не съм си давал сметка колко смешен е английският език.
— Все още не се е стъмнило напълно, така че можем да хвърли един поглед наоколо. Предлагам да
