говореше, че най-вероятно има тъмно минало, а репутацията му сред жените е скандална. Той бе от хората, с които не може да не се съобразиш. Дяволски привлекателен негодник.
Проницателните сини очи на Адам изучаваха симпатичната жена пред него. Ето откъде бе наследила елегантността си Ив. Виждаше се обаче, че Розалинд е била далеч по-красива от дъщеря си. Изчака я да седне, след което зае стола пред нея и заяви без предисловия:
— Лейди Рандолф, идвам с приятни вести. Дъщеря ви се съвзе почти напълно от шока, причинен от смъртта на лорд Ръсел. Тя е практична жена и си дава сметка, че такъв край е за предпочитане пред перспективата да бе страдал с години, превърнат в инвалид.
— Благодаря за добрите новини за дъщеря ми, господин Савидж. Мнозина биха могли да завидят на издръжливостта на Ив.
Адам разбра веднага, че събеседничката му е проницателна и мъдра жена.
— От мига, в който реших да се върна в Англия, изгарям от нетърпение да се срещна с Антония и Антъни.
Внезапно гърлото на Розалинд се сви от мъка и тя едва успя да удържи сълзите си. Мъжът пред нея изглеждаше силен като Гибралтарските скали и изведнъж й се прииска да сподели за огромната им загуба.
— Господин Савидж, ние претърпяхме още една трагедия. Страхувам се, че никога няма да можете да се срещнете с внучката ми Антония.
Адам бе шокиран. Бележката, която беше получил, го уведомяваше, че са в траур, но не бе предполагал, че той е поради друг смъртен случай. Мили Боже, Ив щеше да се разстрои, когато разбере, че е изгубила дъщеря си. Сърцето му се сви и заради симпатичната дама пред него.
— Тази вест ме натъжава много. Разбирам каква загуба е тя за вас, мадам. Как се случи това, можете ли да говорите?
Лейди Рандолф успя да разкаже с трогателно самообладание за бурята и инцидента.
— Значи тялото така и не е открито? — попита младият мъж.
Роз поклати глава.
— Оттогава изминаха почти два месеца, така че, страхувам се, вече няма никаква надежда. Приех случилото се — нямам друг избор — добави тихо тя.
— Вие сте изключително смела. Това качество ме възхищава особено много.
— Благодаря ви, господин Савидж. Лорд Лам обаче понесе толкова тежко загубата, че все още страни от всички. Връзката между близнаците е по-силна, отколкото между останалите братя и сестри и се опасявам, че ще измине доста време, преди Антъни да се върне към нормалния си начин на живот. Той моли днес да не го безпокоим.
— Лейди Рандолф, по всичко личи, че той вече е обезпокоен. Това увеличава още повече нетърпението ми да се срещна с него.
— Мислите ли, че е разумно, господин Савидж? — попита Роз с надеждата, че ще успее да го възпре.
Надеждите й обаче се оказаха напразни.
— Да, мисля. По мое мнение той е бил лишен доста години от силното бащино ръководство. Не е редно да го оставяме сам в мъката му. Това място е толкова изолирано, че може никога да не успее да се пребори с тъгата. Нещо или някой трябва да запълнят празнотата. Мисля, че аз бих могъл да направя това. Трябва да му се създадат занимания, които да го отвличат от случилото се, не сте ли съгласна?
Това не беше въпрос. Погледът му бе толкова директен, че почти я хипнотизираше. Беше й невъзможно да откаже каквото и да било на този мъж.
Когато чу почукването на вратата си, Антония реши, че това е господин Бърк.
— Влез — извика тя.
Миг по-късно очите й се разшириха при вида на мургавия човек, който влезе в стаята. Никога досега не бе срещала подобно на него човешко същество. Първо, той бе по-едър и по-висок от другите мъже и изпълваше рамката на вратата със силното си тяло и широки рамене. Косата му бе черна като гарваново крило и гъста. От мургавото му лице я гледаха пронизващи сини очи.
Белегът, който разсичаше лицето му от носа до горната устна, в никакъв случай не го загрозяваше. Нещо повече, придаваше му особена, фатална привлекателност. Той сякаш идваше от друг свят. Приличаше на някое божество, току-що слязло от Олимп.
Савидж си бе създал някаква представа за Антъни Лам, но тя бе забравена моментално. Високото, слабо момче, което скочи уплашено при появата му, бе лишено от всякаква мъжественост; то изглеждаше доста по-младо за седемнайсетте си години. Адам изпита дълбоко разочарование.
— Тони? Аз съм Адам… Адам Савидж. Много съжалявам за загубата, която си понесъл. — Видя, че замечтаните очи на момчето се насълзиха. — Знам колко близък си бил с твоята близначка, но ако сестра ти можеше да те види сега, тя щеше буйно да се възпротиви срещу начина, по който се погубваш. Аз съм прям човек, така че ще бъда откровен с теб. Научих, че смъртта е част от живота и трябва да бъде приета като такава. Има много начини, по които можеш да постъпиш в твоето положение, някои от тях градивни, а други — разрушителни. Моят съвет е да проявиш смелост. Когато мислиш за твоята близначка, спомни си за щастливите мигове, които сте имали заедно. И вземи решение да изживееш напълно живота си. Сега на теб се пада задачата да живееш за двама, не мислиш ли?
Антония беше вбесена. Как се осмеляваше този човек да влиза неканен и да дава нареждания? Лесно му беше на него. Близнакът й беше мъртъв и сега тя трябваше да продължава да живее. Сълзите намокриха дългите й тъмни ресници и ги превърнаха в копия, когато го погледна право в леденосините очи. Реши, че това е най-студеното, най-бездушното човешко същество, което е срещала. Е, щом откровеността му допадаше, щеше да му достави това удоволствие.
— Бях подготвен да те мразя — заяви безцеремонно девойката, — но омразата ми е нещо толкова чуждо. Оказа се, че не мога да направя подобно нещо. — Пъхна ръце в джобовете на панталоните си. — Вместо това ще трябва да се огранича с ненавист.
— О, непременно се опитай да ме намразиш. Това е толкова силна, типично човешка емоция, тя ще те направи по-силен — заяви язвително Адам.
„Божичко, прекалено е красив“ — помисли си ядосано младият мъж. Тони Лам бе чудесен пример за несправедливостта на живота. Разглезеният младеж не само бе роден с привилегии и титла, ами боговете го бяха дарили и с изключителна красота. Адам изпита угризения на съвестта при тези недостойни мисли. Въздъхна тежко.
— Нека се опитаме да се понасяме един друг.
— Ще ми бъдат нужни значителни усилия. Както виждам, вие сте напълно безчувствен към моята мъка — заяви Тони.
— Мислите, че мъката не ми е позната, така ли? — попита с леко подигравателен тон младият мъж.
— Не знам какво очаквате от мен.
— Очаквам да понесете загубата си като мъж.
Думите му накараха Антония да се засрами от сълзите си. Изчерви се при мисълта, че бе допуснала настойникът им да види мнимия лорд Лам облян в сълзи.
Докато наблюдаваше красивото лице пред себе си, Адам се ужаси от женствения му вид. За пръв път изпита гняв към покойния си приятел. Защо не бе взел своя син със себе си? Бяха го оставили в компанията само на сестра му и баба му. Бяха го лишили напълно от мъжки модел на подражание. Решимостта на Савидж се затвърди. За Бога, щеше да направи мъж от него!
Тони не бе писала на майка си. Продължаваше да се надява, че Антъни ще се появи, и освен това нито тя, нито Роз желаеха да пишат черно на бяло за скалъпената от тях измама.
Адам Савидж взе един стол и протегна върху него дългите си крака. Тони бе седнала на края на бюрото. Изучава известно време върха на обувката си, след което вдигна очи към своя посетител.
— Не съм писал на майка ми и не възнамерявам да го сторя. — Целта на тези думи бе Савидж да подразбере, че той също не трябва да разкрива случилото се. — Тя е на другия край на света. Защо да й разбивам сърцето?
— Това е много благородно чувство, но не можеш да я предпазваш безкрайно от истината. Ив рано или
