— Слава Богу! Какво облекчение.
— Ти имаш нужда от мъжки, а не от женски обятия — заяви младата проститутка. — Вероятно цялата ти страст е насочена към красавеца, който те доведе тук. Права ли съм?
Антония се изчерви и се засмя неловко.
— Той определено ме кара да се чувствам странно.
Лили облиза устни.
— Как например?
— Ами, вътрешностите ми сякаш омекват и стават като желе.
— Заради големите си размери ли?
— Отчасти. Той е най-едрият мъж, когото съм виждал, но е много властна личност. Обича да му се подчиняват.
— Бие ли те? — попита с копнеж проститутката.
— Не, но ако съдя по вида му, понякога май доста му се иска. Струва ми се, че когато удря с проклетия камшик за езда по ботушите си, желае да ме постави върху коляното си.
— Камшик ли? — повтори момичето и потръпна изящно. — Колко голям е неговият Уили?
— Уили ли? — попита неразбиращо Тони.
Лили се засмя.
— Аз съм ирландка, ние го наричаме Уили, но англичанките му казват Питър, Роджър или просто патка.
Последното не й беше непознато. Знаеше какво означава „патка“ и силно се изчерви.
— Никога не съм го виждал — призна смутено.
Момичето потъна в размисъл за известно време и в крайна сметка реши, че събеседникът й казва истината, тъй като онази работа винаги му беше влизала отзад.
— Виждам, че не сте заедно от дълго време. Ревнуваш ли, когато той отиде на подобно място?
Тони знаеше, че точно това чувства. Тайно копнееше Адам Савидж да се смее и задява с нея, а след това да я отведе в стая, където ще останат само двамата. Побърза да смени темата:
— Ами ти, Лили? Защо се занимаваш с това?
— За да се издържам. Мама трябва да храни шест деца. Хвана се с един ирландски боец, който ме просваше на пода всеки път, когато тя се обърнеше с гръб. Затова, когато станах на тринайсет години, напуснах. Така поне ми плащат за това.
Антония бе силно възмутена.
Лили се изправи.
— Слушай, сигурен ли си, че не мога да ти направя поне едно фелацио?
— Не мисля така — отвърна със съмнение Тони.
— Е, в такъв случай би ли имал нещо против, ако отида да обслужа някой друг клиент.
— Разбира се, че нямам, Лили. Беше ми приятно да поприказвам с теб.
Лорд Лам огледа палубите на „Лудост“. Бяха изпълнени със смеещи се сирени и техните тритони. Настойникът й очевидно го нямаше сред тях. По-скоро щеше да продаде душата на дявола, отколкото да го чака тук.
Когато господин Бърк отвори входната врата на Кързън Стрийт, в едната си ръка държеше кофа. Девойката го изгледа студено.
— Дяволски си нагъл, подлец такъв!
Изкачи стълбите с обиден и изпълнен с достойнство вид, а икономът се ухили и поклати глава; ролята на млад лорд очевидно й бе влязла под кожата.
ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА
Всеки път, когато се събудеше нощем и не можеше да заспи, Тони пишеше в дневника си. Започваше да й прави впечатление, че изписаните страници се увеличаваха и че се оформяше определен модел. В началото на всяка статия очерняше Адам Савидж, изброяваше пороците и грешките му, правеше списък на подозренията си относно миналото му и после изливаше насъбралите се в душата й обида и възмущение. След това философски обясняваше или извиняваше въпросните прегрешения. Следваше неохотна възхвала на мъдростта или способностите му, а последните едно-две изречение показваха недвусмислено, че започва да се увлича и да мечтае за този мъж.
Въздъхна, ядосана на себе си. Взе перото, твърдо решена този път да напише цяла страница, в която изобщо да не става дума за нейния настойник.
Като свърши да пише, се отпусна по гръб на леглото и сви ръце под главата си. След това си представи Савидж. Той определено бе най-суровият мъж, когото бе виждала. И най-мургавия. Краката й се подкосяваха при вида на подобна мъжественост.
Ръцете на Адам бяха мазолести, целите в белези и груби като на орач, и въпреки това само при мисълта, че може да я докосне, й идеше да крещи. Кожата му беше смугла и осеяна с косми, изкушаваше се да я пипне, да я почувства, да изучи… тялото му навсякъде.
Искаше й се да я погледне така, както гледаше другите жени. Искаше да я вижда красива, да бъде специална за него. Искаше да я целува… по устните. Девойката потръпна, кожата й настръхна, но не защото й беше студено. Напрежението в слабините й се разпростря нагоре към гърдите. Обхвана ги в ръце — сториха й се налети, натежали и подути. Зърната й се втвърдиха като диаманти. Припряно отдели длани от тялото си и скочи от леглото, за да премахне чувството за вина, което я бе връхлетяло.
Адам Савидж прекара сутринта със своя секретар. Мълвата за богатствата му се бе разпространила като мълния дори извън Лондон. Всеки ден по пощата пристигаха предложения за бизнес-спекулации, които Джефри Слоун пресяваше, преди да отнема с тях ценното време на своя работодател. Представяше на неговото внимание всичко, в което имаше и най-малката вероятност за печалба.
Някои той категорично отхвърли, върху други реши да помисли. После Савидж набързо прие или отказа двайсетината покани за светски събития, даде на Слоун списък с имената на дамите, които трябваше да получат цветя, и най-накрая се захвана с последния делови въпрос. Лорд Антъни Лам. Цяла сутрин бе отлагал неизбежното, но това не можеше да продължава безкрайно. Савидж изруга наум, когато чу, че на входната врата се позвъни и камериерът му въведе някого. Наложи се да мине по задното стълбище, за да избегне срещата с посетителя.
— Отърви ме, който и да е той — нареди на Слоун той.
— Прекалено е късно — произнесе провлечено Тони, който в този момент влезе в кабинета му и възседна един от столовете.
Адам кимна на секретаря.
— Остави ни.
В мига, в който вратата се затвори, младият мъж се нахвърли отгоре й.
— Снощи платих луди пари, защо не я изчука?
Антония се вцепени.
— Откъде знаеш, че не съм?
— Защото платих на момичето допълнително и за да ме информира.
— Копеле! — процеди, чувствайки се притисната в ъгъла.
Леденосините му очи я смразиха с презрителния си поглед.
— Какво каза тя?
— Каза, че не си се интересувал от жени. Каза, че си си падал само по мъже. Каза, че си бил от онези момчета със специални задници.
— Какви са тези момчета? — попита Антония; разбираше единствено, че от всичко това на настойника й му причернява пред очите.
Той мълча цяла минута, докато обмисляше дилемата, пред която се намираше. Ако момчето наистина не знаеше, може би беше по-добре да не го осветлява по този въпрос. Със сигурност никой не можеше да бъде чак толкова невинен. Бе забравил, че на света е възможно да съществува подобна невинност. Опита да
