нейните банкери, владеели света преди няколкостотин години. — Савидж, който очевидно възнамеряваше да отиде в града тази вечер, се обърна към своя повереник. — Не гориш ли от нетърпение да се разходиш върху тази свещена земя?
Тони се усмихна.
— Мисля да почакам до сутринта.
— В такъв случай вземи това злато. То е световният език. Ако ти трябвам за нещо, ще бъда в „Каза Фроло“. Лека нощ, мили принце, до утре.
Малко след неговото заминаване Антония забеляза, че екипажът е въоръжен до зъби. Младата жена си даде сметка, че товарът им вероятно струва цяло състояние. Бе сигурна, че настойникът й е оставил нареждане да бъде убит всеки, проявил глупостта да се качи на кораба.
Когато светлините започнаха да се запалват една по една, градът придоби особен мистериозен вид. Тони се облегна на перилата, като си припомняше всичко, което бе видяла през последните две седмици. Галеоните на Клеопатра бяха цепили лазурните води на Средиземно море, тук древногръцките герои бяха срещнали своята съдба. Може би тя също щеше да срещне тук съдбата си. Въздухът бе напоен с уханието на портокали, лимони и бадеми. Обитателите на средиземноморското крайбрежие сигурно я бяха хипнотизирали. Плуващият град на Италия лежеше в краката й, а тя бе готова да изучи неговите чудеса и да му позволи да я омагьоса.
Девойката слезе в трюма и взе кутията, която я интересуваше. Щом се върна в каютата си, извади перуките и на тяхно място постави внимателно златистата рокля. След това пъхна праните си мъжки дрехи в една торба и ги сложи до вратата на кабината, готови за бързото излизане призори.
Антония се съблече; знаеше, че ще заспи само след минути. Учудващо беше колко лесно хамакът можеше да приспи човек — като бебе в люлка.
Слънцето едва започна да се подава от морето, когато Тони скочи от хамака си. Набързо се изми, облече се и сложи перука. Когато напусна кораба с торбата и безценната кутия в ръце, целият екипаж я проследи с очи.
Не беше нужно да ходи далеч. Дълга редица гондоли чакаха край Джудека, за да пренасят желаещите през многобройните лагуни до сърцето на Венеция. Гондолиерите с черни шапки с широки периферии се подпираха върху дългите прътове. Тони избра наслуки един от тях, като му позволи да й помогне за торбата, но не пусна кутията. След това се настани върху възглавниците с весел червен цвят.
Площад „Сан Марко“ бе пълен с продавачи. Девойката купи хрупкав хляб, сирене и плодове и седна на някакви каменни стъпала да закуси.
От мястото си младата жена видя нещо, което приличаше на хотел и реши да не търси по-далеч. На табелата отвън пишеше „Каза Даниели“, а вътре всички носеха богато украсени италиански ливреи и напудрени перуки. Подът бе от бледорозов мрамор, а огледалата в позлатени рамки стигаха до таваните с фрески на Тинторето. Тони пое жълтия ключ и прошепна една от новите италиански думи в речника си: „Grazia“.
От този момент нататък щеше да бъде Антония! Усети как възбудата й нараства, докато оглеждаше красивата стая. Тя се намираше на четвъртия етаж и първото, което стори младото момиче, бе да дръпне пердетата и да пропусне слънчевата светлина и великолепната гледка.
Откри малък балкон от ковано желязо и излезе на него. Всички сгради се издигаха на четири-пет етажа от тесните канали, а по тях имаше много балкони, съвсем подобни на нейния. Повечето бяха украсени с дълги тесни знаменца, разноцветни ленти и цветя. Хората вече бяха започнали да се подготвят за карнавала.
Девойката влезе отново в стаята си, като се чудеше дали да остане да се изкъпе, или да излезе да обикаля из магазините по площадите. Най-накрая реши, че банята ще трябва да почака. Преди да излезе обаче, отвори кутията, извади златистата рокля и я окачи в големия гардероб. След това извади гребена и четката от торбата и скритите на самото й дъно ценни козметични средства, които бе „взела на заем“ от Лотосов цвят, и ги постави върху варосаната дървена тоалетка. Въздъхна блажено. Обстановката бе идеална за прелъстяване.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ШЕСТА
Венецианските магазини и площади бяха пълни с народ, който купуваше последните допълнения към карнавалните си костюми. Витрините привличаха погледите на всяка стъпка и мамеха минувачите със своите маски, домина, фантастични шапки и други украси за глава, с чиято помощ човек можеше да се превърне в дявол, сатир, див звяр или принц.
С наближаването на обеда Антония откри, че дрехите й бяха прекалено дебели. Затова купи семпла бяла рокля от муселин и сламена шапка, с осеяна с бели рози периферия. Когато се върна в своя хотел, ръцете й бяха пълни с женски съкровища, в това число обувки, фина долна риза и чорапи.
Девойката напълни ваната и достави удоволствие на тялото си, като добави пяна с аромат на фрезии. Тананикаше си през цялото време, докато сапунисваше косите си, а след това, увита в синьо-златистите кърпи, излезе да ги изсуши на слънце на балкона.
Чувстваше се прелестно грешна, когато облече фината долна риза и бялата муселинена рокля. Това бяха първите женски дрехи, които слагаше от месеци насам. Разхождаше се из стаята, като се наслаждаваше на милувката на деликатната материя. Божичко, чувстваше се толкова лека, свободна и щастлива, сякаш я бяха пуснали от клетка.
Застанала пред огледалото в позлатена рамка, тя си сложи червило за първи път в живота си. Огледа се и остана поразена. Нямаше и следа от слабия юноша. Тя беше жена! Последния път, когато Антония бе застанала пред огледалото, оттам я бе гледало момиче. Червените устни и черните къдрици правеха зелените й очи да изглеждат огромни. Сведе ресници към бузите си, а после ги повдигна бавно и ирисите й блеснаха като изумруди.
Антония взе шапката. Вече знаеше къде ще ходи. Възнамеряваше да отиде в „Каза Фроло“, за да се увери, че Адам Савидж действително е отседнал там. Утре вечер започваше карнавалът и тя трябваше да измисли план за действие. Щеше да бъде ужасно, ако не успее да установи връзка с него. Не можеше да чака повече, изгаряше от желание да го зърне!
Младото момиче откри с изненада, че този път площадът не беше изпълнен с хора, но след това си спомни, че течеше времето на следобедната почивка. Пресече живописен мост и слезе по няколкото стъпала към канала, за да поговори с един гондолиер.
— „Каза Фроло“? — попита тя.
Той кимна.
— Si donna. — И посочи към другия край на широката лагуна. — Джудека.
Остана доволна, че Канале Гранде я разделяше от Савидж. Пътуването с гондола бе романтично преживяване дори на дневна светлина. Гондолиерът тананикаше откъси от някаква опера, докато караше лодката. Над главите им се носеше звънът на църковните камбани.
Спряха пред Фондаменте делле Цителе, само на няколко стъпки от „Каза Фроло“. Девойката разбра веднага, че настойникът й бе избрал точно този дворец заради прекрасната гледка към Венеция, която се разкриваше.
Тони се разхождаше покрай магазин за антики, като същевременно оглеждаше за някакъв знак за присъствието на Савидж. Тъй като не го откри на тротоарите от двете страни край канала, тя влезе в хотела и огледа подред всички присъстващи във великолепното фоайе.
Антония се разхождаше бавно, като привидно се възхищаваше на покритите с кадифе старинни мебели и на картините с богато украсени рамки. Времето минаваше, а от Адам нямаше никаква следа.
Младата жена реши, че може да възбуди подозренията на персонала, ако остане тук с часове. Забеляза ресторант с малки масички, откъдето можеше да наблюдава влизащите и излизащите в „Каза Фроло“. Бавно изкачи стълбите и се настани на една маса. Когато сервитьорът с бели ръкавици се приближи, Тони произнесе единствената подходяща за случая дума, която знаеше.
— Вино?
— Si, signora. Chianti?
Тя кимна неуверено. Келнерът донесе чашата с червено вино, но то не оправда очакванията й — беше
