кисело като оцет. Престори се, че отпива от чашата си, докато наблюдаваше любовните срещи на долния етаж.
Внезапно я осени ужасна мисъл. Дали Савидж не беше в леглото с някоя тъмноока венецианка?
Обхвана я паника. Ако го видеше да слиза с елегантна жена, щеше да се почувства съсипана. Трябваше да се маха оттук. Отблъсна назад стола си и в този момент усети насочени към нея погледи.
Вдигна глава и видя трима мъже, които я гледаха внимателно. Първият от тях кимна. Девойката отмести очи към друга маса, откъдето й се усмихна вторият. Тя побърза да погледне в друга посока. В този момент третият мъж повдигна едната си вежда.
Как се осмеляваха да бъдат толкова нахални? Беше ужасена. Не желаеше да привлича мъже, искаше вниманието само на един от тях. На Адам Савидж. На света нямаше друг мъж за нея!
Реши, че ще сгреши, ако стане; просто щеше да стои, докато те си тръгнеха. Сервитьорът се приближи до нея с бележка в таблата. Младото момиче поклати глава и отказа да я приеме. След няколко минути един от господата въздъхна и си тръгна.
В този момент го видя. Един поглед бе достатъчен, за да спре дъхът й. Той влезе в „Каза Фроло“ отвън и беше сам. Сърцето на девойката запърха от щастие. Той беше сам!
Огледа го изпод широката периферия на сламената си шапка. Настойникът й се изкачи до площадката на ресторанта и изчезна в някакъв коридор; вероятно той водеше към стаята му. Не й оставаше нищо друго, освен утре да дойде по-рано и да наблюдава. Той естествено щеше да бъде маскиран, но тя бе сигурна, че ще разпознае силната му, несравнима фигура.
Сърцето й пееше по целия обратен път. Изглеждаше толкова млада, красива и щастлива, че хората се обръщаха след нея. Младата жена спря край магазина с екзотични маски. Заразглежда изложените на витрината, като се чудеше каква маска да си избере.
Намръщи се нерешително. Не искаше нещо неудобно и тежко за носене. Погледът й се спря на манекен, чиято маска бе изрисувана върху лицето му. С цветни линии и няколко пайети бе създадена маска, която не можеше да се свали. Влезе в пълния с народ магазин, чиито продавачи не смогваха да обслужват клиентите. Купи пакетче пайети и лепило за изкуствени бенки. С тях и с помощта на екзотичните гримове щеше да създаде своята маска!
Тони си легна късно; знаеше, че е прекалено възбудена, за да заспи. Когато най-после се унесе, започна да сънува, но сънищата й бяха мрачни и смущаващи. Видя се в някакъв бордей с маска на лицето. Барони, графове, херцози и принцове от цял свят се бяха събрали в този пищен, бляскав салон, олицетворение на упадъка.
Другите жени бяха с добре закръглени форми, разголени в различна степен, а смехът им бе крехък като венециански кристал. Въздухът бе дотолкова натежал от уханието на парфюми, че й бе трудно да диша. Мъжете, всички маскирани, я оглеждаха презрително и очите им проблясваха през цепките на маските.
Трима различни господа я избраха за своя партньорка. Трябваше да премине през тъмния, чувствен лабиринт от стаи и да изпълни с тях всички пози, които пожелаеха. Нямаше представа какво очакваха от нея; знаеше само, че онова, което предстои, е порочно, мрачно и унизително.
Младата жена замръзна от ужас пред първата врата; стори й се, че дръжката изгори дланта й. Но нямаше избор. Повдигна рамене и завъртя дръжката. Изправи се пред леденосини очи, които смразиха душата й.
Тони извика и се събуди.
Седеше в леглото, прегърнала колене. Навън беше тъмно, до утрото имаше още няколко часа. Приглади тежките си копринени коси и потрепери. Не бе нужно да си обяснява този мрачен сън. Съвестта й крещеше, че онова, което е замислила, не е редно!
Беше изключително непочтено една млада, неомъжена дама да се отдава на някой мъж за една нощ. Ха! Това дори не беше любов, а разврат. Бе чисто и просто секс и похот. Кроеше планове да накара Адам Савидж да я прелъсти. Тя беше едно наистина порочно момиче.
Антония се отпусна отново в леглото и се отдаде на прекрасни фантазии. Когато се събуди, слънцето се бе издигнало високо в небето. Това бе най-хубавото утро, което си спомняше. Това бе денят, който беше очаквала през целия си живот!
През по-голямата част от следобеда се къпа и пя в голямата мраморна вана, а след това започна да се облича и гримира.
Когато приключи, се огледа. Беше се превърнала в красива принцеса от вълшебна приказка. Взира се дълго в лицето си, като опитваше да си представи с какъв рисунък щеше да бъде едновременно привлекателна и неузнаваема. Реши да бъде пеперуда. Големите й зелени очи щяха да бъдат „очите“ върху крилата на пеперудата. Младата жена подчерта внимателно с черен прах за вежди и горните, и долните си клепачи. След това използва преливащ в различни нюанси на зеленото грим, като го редуваше със златен цвят, за да изрисува наклонени линии към слепоочията си, а после надолу към скулите, за да изобрази лястовича опашка. С пръчицата за черния прашец очерта деликатни антени върху челото си и на връхчетата им залепи пайети. Ефектът бе зашеметяващ. Не й оставаше друго, освен да излезе на сцената на Венеция и да изиграе ролята си.
Морето все още не бе погълнало слънцето, когато Антония се присъедини към тълпата. Навсякъде цареше веселие, звучеше музика и смях. С издигането на бариерата на маските всички други бариери бяха паднали. Непознати контактуваха с лекота.
Настроението на участниците в карнавала беше приповдигнато. Когато над града се спусна мрак, то премина в невъздържаност. Костюмите и дегизировките бяха ефектни. Някои бяха благоразумни, други — невероятно дръзки. Полуголотата беше нещо обикновено. Различията между половете в много случаи бяха размити почти напълно. Външността на едни бе крещяща, на други — неприлична. Мнозина бяха невъздържани, неколцина — направо груби. Всички бяха опиянени, едни от нощта, а други — от онова, което вече бяха погълнали.
Тони измина същия път от вчера, като се усмихваше в отговор, когато някой господин докосваше с пръсти устните си в знак на одобрение. Вече беше научила, че италианците изразяват възхищението си, когато видят привлекателна жена, и то не само по време на карнавал.
Фоайето на „Каза Фроло“ бе ярко осветено. В ресторанта свиреха музиканти и мелодичните звуци плуваха над танцуващите заедно със серпантини и облаци от конфети. Младата жена оглеждаше всяко лице; търсеше един-единствен мъж в тълпата. Тъй като не го забеляза, започна отново да си пробива път — беше много лесно да го пропусне сред морето от маскирани хора. Най-после се увери, че все още не е слязъл във фоайето на двореца. Реши да се качи на вътрешния балкон, убедена, че апартаментът му е на същия етаж.
Заизкачва мраморните стъпала и в този момент към нея се запъти внушителна фигура. Тя носеше ален тюрбан, украсен с пауново перо. Източната туника бе опъната на широките му рамене. Сърцето й заби по- силно, когато забеляза, че очите на раджата бяха вперени в нея. Разстоянието помежду им се топеше. Затаила дъх, Тони осъзна, че от положението си няколко стъпки над нея, той имаше неограничаван от нищо изглед към гърдите й, изложени на показ от златистия корсаж.
— Синьоре — прошепна тихо, подканящо тя.
— Voi siete bella (Красива си), tesoro (скъпа). Baciami! (Целуни ме). — И той протегна алчно ръка към нея.
Това не беше гласът на Савидж. Зениците на Тони се разшириха уплашено, когато видя, че очите му бяха тъмни.
— Не, не — възкликна тя и се отдръпна.
Реакцията й като че ли го пришпори; непознатият я дръпна и я притисна към себе си, приведе се и приближи устни към нея.
Младата жена се съпротивляваше диво.
— Но, но, но, синьоре, но!
Върху рамото на раджата се облегна бронзова ръка.
— Мисля, че „но“ означава „не“ и на английски, и на италиански.
Антония едва не припадна от облекчение. Не можеше да обърка гласа на Савидж. Макар в момента да бе завоалиран в привидно кадифени, опасни нотки, заплахата бе очевидна.
Раджата падна на колене, тъй като болезненият натиск върху раменете му се увеличи. След това Адам
