истинско блаженство, но бе твърдо решен да не мисли никога повече за нея!
Пуснаха котва в Хавър за през нощта с намерението да попълнят запасите си от вода. Според нарежданията на Савидж никой от екипажа нямаше право да напуска кораба след мръкване и всички, като че ли бяха склонни да се подчинят на заповедта. Затова пък той се направи, че не вижда, когато Максуайн и шотландецът поканиха няколко проститутки.
Тони не остана в кабината си, но предпочете да се разхожда усамотено по палубата, заслушана в музиката и смеховете на моряците не само от „Летящият дракон“, а и от спрелите наблизо други кораби. Само Ламанша я делеше от Англия. Дали скандалът от дуела бе забравен по време на едномесечното й отсъствие? Ами Бърнард Лам? Дали я чакаше, с намерението да си отмъсти, да я премахне при първа възможност?
Младата жена бе потънала в мисли, когато внезапно край нея безшумно премина неузнаваема в мрака фигура, толкова близко, че бе достатъчно да протегне ръка, за да я докосне. Тя остана неподвижна. И изведнъж си даде сметка, че това е Адам Савидж, който напускаше кораба. Позна го по уханието, което никога нямаше да обърка. Второто, което й подсказа, че това е той, беше начинът, по който се движеше — безшумно и грациозно като леопард. Носеше тъмни, груби дрехи, почти дрипи. Остави го да се отдалечи, без да произнесе дума. Нямаше да си позволи слабостта й към него да я заслепява до степен да не вижда, че той е опасен и страшен и вероятно зает с някаква незаконна, контрабандна операция. Не знаеше каква е тя. Нито пък искаше да знае.
Внезапно изгуби желание да стои повече на палубата. Щеше да се чувства много по-добре в малката си каюта. Изми се и легна в хамака си, като се люлееше и мислеше за всички пристанища, които бяха посетили през последния месец. Ритмичното движение скоро я унесе и тя потъна в щастливи сънища, в които присъстваше и брат й Антъни.
Около три часа сутринта някой я раздруса силно. Усети нечия длан върху рамото си и почти изгуби ума и дума от уплаха.
— Тони, не се страхувай. Това съм аз — прошепна Савидж.
В кабината бе тъмно като в рог. Младата жена спусна крака върху пода.
— Какво искаш, по дяволите?
— Имам нужда да ми помогнеш за нещо в кабината ми. Не искам да притеснявам екипажа. Ще дойдеш ли?
— Така мисля — отвърна сподавено Антония, решила, че става дума за нещо, което бе качил контрабандно на „Летящият дракон“.
Придвижиха се бавно и безшумно по коридора до каютата му. Там той се засуети край газената лампа, докато я запали. Тони се обърна точно когато Савидж смъкна износено черно палто от гърба си, като се питаше какво ли щеше да последва. Но последното, което бе очаквала, бяха думите му:
— В рамото си имам куршум и искам да го извадиш.
— Боже мили, защо не ми каза веднага? Само това може да се случи, като се промъкваш в подземния свят посред нощ!
— Спести ми лекцията, момче — рече тихо младият мъж.
Ризата му беше черна и по нея не се забелязваше нищо, но щом я съблече, Антония видя, че целият бе облян в кръв; очевидно бе изгубил доста.
На вратата се почука. Савидж кимна и повереницата му отвори. Беше господин Бейнс с чайник вряла вода.
— Благодаря ви, господин Бейнс — каза тя.
— Ще се справиш ли, момче? — попита помощник-капитанът.
— Ще се оправим — заяви лаконично раненият. — Искам ти да стоиш на пост и да пазиш от представители на закона.
Мъжът кимна и се оттегли. Когато Тони се обърна отново към Адам, той държеше ножа си върху пламъците на лампата. Сведе очи, докато бършеше кръвта от гърдите му. Когато пръстите й докоснаха мускулите, които си спомняше добре, тя помисли мрачно: „Не вярвах, че ще се озова толкова близко до него, и то така скоро.“ Огледа внимателно раната.
— Знам, че куршумът е заседнал в мускула — каза Савидж.
Младата жена пое безмълвно оръжието за дръжката. Поколеба се минута-две, докато събере смелост. Благоразумието й казваше, че трябва да побърза и да бръкне достатъчно дълбоко и решително, за да извади куршума от първия опит. Пое дълбоко въздух, прехапа устна и заби острието.
Кръвта рукна веднага и потече по гърдите на Адам. Повереникът му си отдъхна шумно, когато куршумът изтрака в легена. След това погледът й се насочи към барчето. В него имаше вино и ром. Бързо взе шишето с ром и го отнесе до масата. Отново се поколеба, но в този момент пациентът й рече:
— Мога да отделя ума си от болката.
Незабавно заля раната с алкохола; Савидж настръхна. Почувства леко задоволство, че той все пак бе усетил болка. Така му се падаше, трябваше да плати за извършеното от него престъпление, каквото и да бе то.
Обясни й къде да намери кутията с бинтове и превързочни материали. Наложи се да притисне раната, за да спре кръвотечението, преди да я превърже. В този момент чуха стъпки по палубата.
— Махни това — обади се младият мъж. — Прибери всичко в гардероба и ми донеси халата.
Антония захвърли окървавената риза и кърпи в гардероба, после сложи отгоре им кутията с превръзки и дори легена с окървавена вода. Помогна му да облече брокатения халат в цвят бордо. Още не бе успял да завърже колана си, когато на вратата се почука.
— Бързо, лягай в койката! — нареди той.
Девойката се подчини. Адам огледа каютата, преди да отиде да отвори. Лицето на господин Бейнс бе непроницаемо.
— Съжалявам, че ви притеснявам, сър. Жандармът обаче настоя, че проследил някакъв престъпник, който се качил на борда на „Летящият дракон“.
Адам впи синия си поглед първо в своя помощник, след това във френския жандармерист. И най-накрая произнесе:
— След като вече ни притеснихте, предлагам да влезете и да огледате добре. Двамата с младия ми компаньон прекарахме насаме цялата нощ в моята каюта.
Французинът насочи очи към момчето в леглото. Не можа да прикрие отвращението си при мисълта за онова, което най-вероятно ставаше тук. После се обърна отново към мъжа в халата.
— Бих искал да претърся кораба — рече той на напълно разбираем английски със силен акцент.
— На всяка цена — произнесе все така провлечено Савидж. — Давам ви трийсет минути.
Когато вратата се затвори, Антония скочи; лицето й бе пребледняло от гняв.
— Копеле — изсъска тя, — как можа да ме използваш по такъв унизителен начин?
— Спокойно, Тони, не съм блудствал с теб — заяви с леко подигравателен тон той.
Бузите й пламнаха. Искаше й се да го удари през лицето. Сви юмруци и пристъпи заплашително към него. В този момент настойникът й се олюля.
— Проклятие! — изруга тя и побърза да му помогне да легне на койката; веднага след това донесе шишето с ром. — Пийни от това! — нареди му грубо.
Поднесе бутилката към устата му и я задържа, докато отпие няколко глътки. Подигравателните светлинки изчезнаха от очите му.
— Благодаря — промълви той.
Тони седна до него. Тръгна към кабината си едва след като се увери, че е заспал. Легна, но след известно време разбра, че не може повече да отрича истината. Невъзможно бе да си почива, докато той лежи ранен в стаята си. Стана, откачи хамака и съумя да го пренесе до неговата каюта. Окачи го в единия ъгъл, легна, като остави лампата да свети, и се заслуша в дишането му.
Трябва да бе задрямала. Сънят на Савидж обаче бе станал толкова неспокоен, че той ритна стената и я събуди. Само след миг беше до него. Сложи ръка на челото му — целият гореше. Легенът му все още беше пълен с кръв, затова взе каната с прясна вода и започна да обтрива лицето му с мокра кърпа. Младият мъж започна да говори несвързано. Обърна внимание на бълнуванията му едва когато започна да зове
