някого:
— Ан… Ан… там ли си?
Кръвта нахлу в бузите й и след това като че ли изтече до последната капка от тях, когато осъзна, че всъщност викаше нея. Той повтаряше името отново и отново и с всяка следваща минута ставаше все по- неспокоен. Най-накрая, обзета от отчаяние, тя плъзна дланта си в неговата и прошепна:
— Да, Адам, тук съм.
— Ан? — попита отново той.
— Да, да, ще остана. Опитай да си починеш.
Савидж като че ли се поуспокои след това. Температурата му все още бе висока. Запита се уплашено какво щеше да прави, ако на сутринта той все още не е на себе си и представителите на закона се върнат. Облегна се на койката напълно объркана. Беше щастлива, че в бълнуванията си зовеше нея. Ако само… не се бе захващала с измамата да се представя за брат си. Ако само Адам не беше замесен в злокобни, незаконни действия… ако само не беше безсрамен женкар, който имаше връзка с половината видни лондонски дами… ако само…
Измъкна ръката си от неговата и се върна на своята койка. След по-малко от два часа на вратата се почука. Още не се бе осъзнала, когато чу Савидж да отговаря:
— Влезте, господин Бейнс.
Помощник-капитанът отвори вратата и спокойно рече:
— Отливът, сър. С него ли ще отплаваме?
— Да, господин Бейнс. Отведете ни у дома.
— Радвам се, че се оправи — рече сподавено Тони и побърза да излезе заедно с помощник- капитана.
Видя Савидж отново едва когато спуснаха котва в Лондон. Той заяви, че ще я уведоми веднага щом „Червеният дракон“ се завърне от своето пътуване до Индия, за да присъства на товаренето на купените от нея стоки. Междувременно младата жена го огледа най-внимателно и той й се стори напълно възстановен; отново контролираше напълно както самия себе си, така и всичко наоколо. Някой ден щеше да наруши арогантното му самообладание!
— Предполагам, че събитията около дуела вече са позабравени. Сега в Лондон няма нищо по-досадно от старата клюка. Все пак ще оценя усилията ти, ако успееш да се въздържиш от по-нататъшни спречквания. Нямам нито време, нито желание да продължавам да те спасявам.
Адам очакваше, че след като се бе убедил в опасността от един дуел, Тони щеше да бъде по- предпазлив. Знаеше, че ако го смъмри по-строго, може да го подтикне да се хвърли с главата напред към още по-опасни прояви. Вече се бе убедил, че братовчедите се мразеха наистина, но беше смешно от страна на Тони да мисли, че Бърнард прави опити да го премахне.
На Антония й се искаше да го одере жив, но стисна зъби. Ако Савидж гледаше на един опит за убийство и на дуел на живот и смърт като на спречкване, нямаше защо да спори с него. Проблемът бе там, че Адам Савидж не приемаше сериозно заплахата, която представляваше за нея Бърнард Лам. Искаше й се да изпитва същото спокойствие и увереност като своя настойник. Тя обаче знаеше, че положението е сериозно. Убийствено сериозно. И това щеше да продължи, докато един от двама им не паднеше мъртъв.
В салона на Кързън Стрийт Антония успя най-после да се освободи от мъжките дрехи. Нави ръкавите си и се приготви да чуе от баба си последните новини от кръговете на висшето общество.
— Скъпа, ти отсъства толкова дълго, че всичките ти дрехи са станали демоде. Идната седмица е рожденият ти ден. Намислила ли си си някой хубав тоалет?
Девойката нямаше желание да празнува рождения си ден без Антъни.
— Забравяш, че от известно време не нося фусти — заяви сухо.
Роз продължи да говори така, сякаш не я бе чула:
— Страничните обръчи вече си изпяха песента. Всъщност изобщо нищо не трябва да се носи с тел. Всяка дама тази зима ще носи свободен жакет в холандски стил с широки ръкави, поръбен с кожа. Казват, че през пролетта ще бъде моден муселинът.
Тони потръпна. Английският климат, особено по това време на годината, не беше подходящ за носене на муселин.
— Защо жените не могат да бъдат по-практични? — попита тя така, сякаш наистина бе мъж. — Мисля, че вълнените шалове и фланелените фусти ще бъдат по-подходящи.
— О, като стана дума за шалове, кашмирените индийски шалове са наистина много модерни. Пъстрата басма също си проправя път наред с червената тафта.
— Наистина ли? — попита замислено Антония; в главата й вече се оформяше идея какви стоки да докара по обратния път с „Червеният дракон“.
Икономът внесе чай и сандвичи, но не след дълго Роз наля и на двете по чаша шери.
— Трябва да направя едно признание. Изненадана съм, че вече не си чула за скандала. — Антония успя да привлече вниманието и на двама им. — Спомняш ли си деня, в който посетихме Идънуд? Бърнард Лам се разхождаше някъде и когато аз излязох да пояздя из гората, някой стреля по мен. Убедена съм, че това бе той. Тогава реших да се отърва от него.
— Какво, по дяволите, си направила? — възкликна Роз, като се хвана за гърлото.
— Предизвиках го на дуел. Знаех, че няма да играе честно, затова се обърнах и стрелях на девет. За нещастие не го убих, а само го раних.
Очите на баба й се бяха разширили.
— Адам Савидж се появи в този момент, за да сложи край на дуела, но вече беше късно. Все пак пристигна навреме, за да види, че Бърнард Лам също се обърна и стреля на девет. Помисли, че може да ме арестуват за онова, което бях направила, затова ме измъкна от страната, като се надяваше, че до нашето завръщане нещата ще се поуспокоят.
— О, скъпа, не можеш да продължаваш повече с тази опасна измама. Не знаеш кога ще бъде следващият удар на това побъркано създание. Мисля, че трябва да уведомим представителите на властта, за да го арестуват.
— Те ще арестуват мене. Аз наруших законите, като го предизвиках на дуел, а той е толкова безчестен и най-вероятно ще се закълне, че е стрелял във въздуха, докато аз съм се опитала да го убия.
Господин Бърк реши да направи предложение:
— Сигурен съм, че господин Савидж може да изплаши до смърт Бърнард. Той има внушителна фигура и изглежда доста заплашителен.
— Той не ми повярва, когато му казах, че братовчед ми е повредил лодката и е убил Антъни и че все още не се отказва от амбициите си да стане следващият лорд Лам. Беше силно възмутен от дуела ни и заяви, че няма да ме спасява непрекъснато.
— Мисля отсега нататък да те придружавам, когато излизаш из Лондон — обяви решително икономът.
— Боже мили, остава да започнеш да ме извеждаш с каишка — възпротиви се младата жена.
Роз отбеляза:
— Антония, променила си се след това пътуване. Казват, че пътуването разширявало кръгозора, но тук се крие нещо повече от това. Станала си по-агресивна, по-самоуверена. Сякаш изведнъж си придобила хладнокръвие и съзнание за собствената си сила.
Тони леко се усмихна.
— Никога вече няма да бъда същата и слава Богу. През последния месец научих за живота и за себе си повече, отколкото през всичките си седемнайсет години.
— Мили Боже, едно момиче обикновено се променя така драстично едва след като се омъжи и стане жена — изрече баба й.
Антония тракна с токове, поклони се официално от кръста надолу и на двамата и отвърна загадъчно:
— Да не говорим повече по този въпрос.
