Изправи се пъргаво, пъхна ръка в джоба на панталона и извади смачканите страници.
— Добре дошъл в Блакуотър. Не е нужно да търсиш повече. Това място е прекрасно. Първоначално е било манастир. Крал Джон издига оригиналния замък. Помисли си само… крал Джон! Ела да видиш банкетната зала — подкани го тя.
Адам продължаваше да се взира поразен в нея. Повереникът му можеше безпроблемно да мине за жена! Миглите му бяха извити, а устните пълни, почти чувствени. Когато Тони го поведе към залата, погледът на младия мъж се плъзна по високата му фигура. Хванатите отзад коси на младежа бяха станали прекалено дълги, а задникът му бе прекалено закръглен. Нима бе възможно Тони да е жена? Не, подобна мисъл бе абсурдна! Отхвърли я веднага.
Савидж оглеждаше красивата старинна зала, но очите му непрекъснато се връщаха върху юношата. Искаше му се да може да надзърне под батистената риза. Въображението му явно се бе развихрило, защото му се стори, че вижда очертанията на женска гръд.
— Виж това — възкликна Тони.
Деликатната му длан галеше с любов орнаментираната с дърворезба рамка. „Та той докосва предметите също като жена“ — помисли Адам, неспособен да се отърве от подозренията си. Ръцете го сърбяха да свали кожената каишка от дългите черни коси. Опита се да си обясни това странно желание.
— Не е достатъчно светло, за да се прочете какво е гравирано тук. — Махна ремъчето от косите си и привърза с него едното перде. — Дай ми и твоето.
Антония се поколеба. Вдигна ръка към косата си, после я отпусна; не й се искаше настойникът й да я вижда с разпусната върху раменете коса. В крайна сметка решително свали каишката и му я подаде.
Младият мъж видя ясно руменината, която изби по бузите й, когато пръстите им се докоснаха. С разпуснати около раменете коси младежът определено беше красив. Ако изобщо бе младеж! Савидж си повтори отново, че подозренията му са смешни, докато мислено се връщаше назад в месеците, които бяха преживели заедно.
— Има дори билярдна. Ела да я видиш — настоя в този момент Тони.
В живота си не бе виждала по-магнетичен мъж. Черните коси падаха на вълни около врата му и тя си спомни как бе прекарвала пръсти през тях. Копнееше Адам да я прегърне, изгаряше от болезнено желание да слее устните си с неговите. Ако имаше право на едно желание, то щеше да бъде този мъж да я люби тук, в благородническия замък.
— Не, първо искам да сляза към реката.
Савидж чувстваше, че се налага да отхвърли или потвърди съмненията си спрямо Тони. Трябваше да намери средството да го накара да съблече дрехите си.
Антония последва настойника си, като не спираше да говори:
— Реката е пълна със сьомга. Ако човек има достатъчно дълга въдица, би могъл да лови риба от прозореца на дневната!
Застанаха на брега и се загледаха в зеленикавочерните води. Адам заяви:
— Горещо ми е и съм прашен от пътуването. Нека да поплуваме.
Младата жена отстъпи няколко крачки назад.
— Не, ти върви, ако искаш. Водата вероятно е студена, макар слънцето да грее.
— Не бъди страхливец, студената вода никога не вреди на един мъж.
И Савидж тръгна към нея. Тя отгатна намеренията му, когато вече бе станало късно. Той я сграбчи за китката и я дръпна към реката.
Тони се съпротивляваше, но нима можеше да устои на толкова силен човек като своя настойник? Ръцете му хванаха ризата й и тя се задърпа диво; в следващия миг усети как дланта му обхваща едната й гърда.
Младият мъж бе поразен. Ръката му стискаше една от най-твърдите гърди, които бе докосвал. Все пак знаеше, че за да бъде напълно убеден, очите му трябваше да потвърдят онова, което казваха пръстите му. Сграбчи ризата. Тя се разцепи, тъй като в този момент Антония на свой ред дръпна плата от него.
Савидж стоеше пред една полугола жена. С разпилените черни коси, разгневените зелени очи и нацупена уста, която изглеждаше готова да го захапе, тя приличаше на екзотична дива котка от джунглата.
Сърцето й затупка забързано; нейният настойник най-после беше открил тайната й. Студеният му поглед бе вторачен в разголените й гърди.
— Коя, по дяволите, си ти? — попита той.
— Антония Лам, коя друга мислиш, че съм, по дяволите? — отвърна ридаейки тя и побягна към замъка.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ТРЕТА
Когато се озова в стаята си на върха на кулата, Антония трепереше. Ураганът помежду им бе започнал да се заражда още от онзи първи ден, в който Адам Савидж бе изгледал с неприкрито презрение лорд Антъни Лам. Междувременно бяха станали няколко сътресения от сблъсъка на техните характери, нажежили опасно атмосферата. Младата жена обаче чувстваше, че онова, което предстои да се разрази, ще е много по-страшно. Беше видяла лицето му. Не можеше да го определи с друга дума, освен като диво. Когато се разбеснееше, настойникът й беше ужасяващ!
Свали разкъсаната риза и извади една рокля. Косата падаше в безпорядък върху раменете й. Вратата се отвори с трясък. Савидж връхлетя в стаята. Антония се обърна, притиснала зелената рокля към голото си тяло и отстъпи крачка назад от яростта му. Той бе олицетворение на самия дявол! Усети горещината на адския огън и миризмата на сяра!
Младият мъж се готвеше да даде воля на гнева си, когато осъзна, че вече не е свободен да влиза така в спалнята й.
— На долния етаж, госпожице, когато свалите тези скандални панталони.
Завъртя се и тръшна вратата след себе си.
Тони се облегна върху гардероба; очите й бяха пълни със сълзи. Пое си дълбоко дъх, за да се овладее. Трябваше да се направи женствена и привлекателна, преди да слезе долу. Когато му обяснеше в каква безизходица се бе озовала, той щеше да я разбере. И щеше да изпита угризения за яростното си избухване. В крайна сметка дори бе станало по-добре, че откри истината. Сега щеше да я защитава от злия й братовчед.
Младата жена започна да се облича с разтреперани ръце. Сложи светлозелената рокля. Докато решеше черните си коси, огледа лицето си. Извади розовото червило, за да подчертае женствената пълнота на устните си. Обувките с високи токчета я правеха да изглежда по-висока и й даваха увереност; точно от това се нуждаеше, за да се осмели да слезе при него. Досега гневът му трябва да се бе поукротил.
Савидж стоеше пред камината в голямата банкетна зала. На Тони й трябваше доста кураж, за да прекоси стаята. Мощното тяло на настойника й почти закриваше камината. Лицето му като че ли беше изсечено от черен дъб. Белегът, прорязал устата му, изпъкваше по-ясно от обикновено.
— Каква игра играеш?
Гласът му изплющя като камшик. Антония прехапа лекичко език и след това смело отвърна:
— Много е просто. Онзи, който се изгуби през онази ужасна буря, беше Антъни, а не Антония. Заех мястото на брат си, за да не изгубя Лам Хол.
На лицето му се появи неописуем ужас.
— Дяволска кучка!
Очите й се разшириха невярващо.
— Май не разбираш. Титлата и собствеността отиват за Бърнард Лам при смъртта на Антъни.
— Разбирам прекалено добре. Интригантка такава. Невероятно користна кучка!
Гневът едва не я задуши. И тя го зашлеви през лицето.
Той се надвеси над нея, потъмнял от ярост. Тони прекалено късно осъзна какво бе сторила. Страхът я вцепени.
— Давай, удари ме, както направи, когато повярва, че Доли е забременяла от мен! А аз си мислех, че твоят кодекс на честта не ти позволява да удряш жена!
