модерния минерален курорт подобно на стотици други дами от висшето общество.
След като обмисли предложението, младата жена стигна до извода, че то не беше никак лошо. Отвори сандъка си, за да прибере дрехите на Антъни, и видя златния корсаж, който бе носила във Венеция. Не й се искаше Роз да го забележи. Набързо го покри с вещите на брат си и приготви торба със своите собствени дрехи, които щеше да носи само в продължение на една нощ.
Избра светлозелена рокля и нефритенозелено кадифено манто за пътуването. Напудри косите си и остави един дълъг кичур да виси върху лявото й рамо, а на главата си сложи боне от тюл, панделки и щраусови пера. Корсетът и фустата, които не бе носила отдавна, я караха да се чувства странно. И някак си потисната. Когато носеше панталони, можеше да язди или да се шляе където си иска, затова пък с пола трябваше да спазва строго благоприличие.
Роз успя да приготви само още две рокли, тъй като внучката й настоя, че те са предостатъчни. Щом стъпеше в Ирландия, щеше да облече отново мъжките дрехи.
С отдалечаването й от Лондон страховете й във връзка с Бърнард Лам намаляваха. При пристигането им в Бат вече бе забравила за братовчед си; обеща си да не мисли повече за него до завръщането в столицата.
Бристол бе оживено морско пристанище, пълно с кораби и моряци от далечни земи. В един от пристанищните ханове Антония се преоблече като Антъни. Намериха безпроблемно билети до Дънгарвън, голямо пристанище на крайбрежието на графство Уотърфорд. Макар пролетта да се усещаше във въздуха, Ирландско море бе невероятно неспокойно.
Когато корабът навлезе в пристанище Дънгарвън, слънцето светеше приветливо. За разлика от английския пристанищен град Бристол малкото градче на брега на Ирландско море бе населено само от местни жители. Те любопитно гледаха струпания по доковете багаж на новодошлите.
Тони и господин Бърк разпитаха за Блакуотър Касъл и разбраха, че той се намира над долината Блакуотър, само на двайсет километра навътре в сушата. Не успяха да намерят коне, затова наеха теглена от едно пони каруца. Антония заяви през смях, че ще се справи с управлението на колата, но икономът не изглеждаше особено убеден в това.
В Англия не бяха виждали подобна зеленина. Из дърветата и трънливите храсталаци пееха птици. Въздухът ухаеше на пролетни цветя, мента, мускус и слез, а тесният път се виеше сред открити поляни край река Блакуотър. В далечината съзряха назъбените стени и бойните кулички на замък; те се издигаха над върховете на дърветата. Като наближиха, видяха и целия замък върху покрита с растителност скала над реката.
Тони преведе каруцата през средновековната порта към двора. Пазачите започнаха да се събират бавно, изпълнени с любопитство. Конярят, градинарят и икономката излязоха напред, за да разберат кои бяха посетителите.
Младата жена подаде юздите на понито на коняря.
— Добър ден, аз съм лорд Лам. Дойдох да огледам от името на новия маркиз Блакуотър.
Думите излизаха почти несъзнателно от устата й; в сърцето си знаеше, че не може да става и дума за избор между този замък и което и да било друго място на земята.
Заявлението й оказа вълшебен ефект върху присъстващите. Икономката се поклони, а останалите докоснаха почтително шапките си.
— Това е господин Бърк, мой дългогодишен управител.
Ирландското име накара домакините им да се усмихнат с облекчение. Над вратата на главния вход имаше арка от солидни трупи. Господин Бърк вдигна големия куфар, Антония взе едната от торбите, а икономката — другата. Влязоха във величествена зала, в чието голямо огнище гореше огън.
— Сега сигурно ще искате да видите и стаите си — предложи госпожа Кени. — В това крило има седем двойни спални и, разбира се, стаята в кулата.
— О, нея вземам аз — побърза да каже Тони.
Изкачиха два етажа и тръгнаха по дълъг коридор. Господин Бърк се опитваше да не изостава въпреки тежкия сандък, който носеше.
Щом пристигнаха, икономката завъртя очи към своя колега, сякаш искаше да каже: „Типично за аристократите е да изберат най-далечната и неудобна стая, без да помислят за нещастника, който ще трябва да мъкне багажа нагоре!“
— Кога бихте желали да вечеряте, милорд?
— Когато е удобно на готвача, госпожо Кени — отвърна младата жена.
— Е, тъй като готвачката съм аз, можем да вечеряме в шест, ако сте съгласен.
— Да, благодаря.
В мига, в който тя излезе, Тони се втурна към прозореца.
— Гледката е смайваща. Виждам право в долината и през ливадите към далечния край на реката. Оттук водата изглежда зелено-черна11. Гледайте, господин Бърк, право пред нас се вижда някаква планина!
— Това трябва да е Нокмилдаун Маунтинс.
Тони се обърна към иконома и той си помисли, че никога не я бе виждал така сияеща.
— Блакуотър е прекрасен — изрече благоговейно тя.
През следващите няколко дни Антония огледа подробно всяко кътче на замъка и обширните му градини.
Имаше дневна, всекидневна, дори билярдна, както и малка библиотека и параклис в доста плачевно състояние. Навън имаше горна и долна градина, както и овощна градина. Младата жена използваше с безкрайна радост тайната стълба, която водеше от къщата на вратаря с двете еднакви кулички към цветните алеи на градината, осеяна с пълзящи растения и ранни рози.
В малката, заградена със стени градинка откри истинско съкровище. Това бе хамак, опънат между две големи сенчести дървета. Все още дребните им пролетни листенца пропускаха свободно слънчевите лъчи.
Един следобед Антония откри в библиотеката някакви документи, свързани с историята на замъка, и се отпусна в хамака, за да ги прочете. Историята на Блакуотър бе смайваща. Потъна в мечти и постепенно се унесе в сън, докато хамакът се полюляваше лекичко.
В края на седмицата Адам Савидж отплава за Корк. През същата седмица вече бе пътувал на два пъти до Франция и му се струваше, че изобщо не е слизал от кораба. Когато пристигна в Кинсейл, бе впечатлен от обширните земи, които принадлежаха на замъка. Крайбрежието беше диво, сурово и изключително живописно. Младият мъж наблюдаваше красивата природа, а морският вятър рошеше черните му коси. Сега бе много приятно, но през зимата сигурно щеше да бъде мрачно и бурно. Преди да си тръгне, той вече бе убеден, че замъкът и прилежащите към него земи са завладели сърцето му.
Произнесе титлата, за да я усети върху езика си. Маркиз Кинсейл. Добре звучеше. Купи кон и реши да язди до Блакуотър в съседното графство.
Щом навлезе по-навътре към сушата, Адам забеляза, че там климатът бе по-мек, отколкото на брега. Пролетта вече бе дошла и дивите цветя изпълваха всяко възможно пространство, а ранните диви рози се катереха по каменните стени.
Савидж пътуваше по същия път, по който бе минала и каруцата с понито. Видя назъбените стени и издигащите се високо в небето кулички, кацнали върху покритата с дървета скала над реката. Премина под средновековната порта и се озова в двора.
Незабавно се появи коняр, за да отведе жребеца му; бе разбрал по внушителната фигура и авторитетния вид на новодошлия, че това трябва да е самият маркиз. Когато влезе в баронския хол, Адам изпита усещането, че се прибира у дома. Насреща му се спусна госпожа Кени и побърза да се поклони. Младият мъж заяви, че желае да огледа лично всичко. Онова, което видя, му хареса.
Забеляза Тони, отпуснат върху един хамак, и се отправи към малката, заградена от високи стени градина. Загледа се в спящата фигура и поразен примигна. Тъмните ресници бяха надвиснали над розови бузи. Деликатната длан бе сгушена върху гърдите. Чертите на юношата бяха определено женствени и това накара настойникът му да се намръщи.
В този момент Тони отвори очи и се начумери; стана й неприятно, че Савидж я бе заварил заспала.
