— Наистина го мисля, сър. Антония бе преследвана в продължение на дни. Миналата седмица, когато си тръгвала от Воксхол, била блъсната под колелата на някаква карета. Страхуваше се да излезе от къщи. Дойдохме при вас на Халф-мун Стрийт, за да търсим защитата ви. Когато й предложихте да дойде в Ирландия, тя се вкопчи в това като в свое спасение.
— Цялата тази работа е абсурдна. Също като комичните пиеси на Шеридан!
— Не искам да прозвучи неуважително, сър, но мен това не ме разсмива. Лейди Антония е най- мъжествената жена, която съм виждал.
— Дявол да го вземе, човече, не става дума за това. Изобщо не трябваше да й се разрешава да се представя за брат си. В съвременна Англия на един млад лорд се позволява практически всичко; той може да се отдава дори на разврат. Бъдещето на Антония най-вероятно е съсипано!
— О, отдавна разбрах, че това е ужасна грешка. Не само, че е изключително непристойно, ами е и страшно опасно.
— Е, поне постигнахме съгласие по един въпрос. Можеш да бъдеш уверен в едно — край на тази лудост. Фарсът приключи, господин Бърк.
— Слава на Бога за това, милорд.
— Би ли бил така добър да кажеш на лейди Лам, че желая да поговоря отново с нея? Може би градината в якобински стил е подходяща за това.
Антония се взираше към далечната планина през прозореца на стаята си в кулата на Блакуотър Касъл. Защо я беше гледал така презрително? А когато му бе казала какво бе сторил с нея омразният й братовчед и му бе показала синините си, защо не я бе прегърнал със силните си ръце и не я бе уверил, че отсега нататък ще бъде в безопасност? Силната болка в сърцето я накара да затвори очи. Сълзите потекоха по страните й. Беше провалила всичко. Фактът, че се бе представяла за мъж, го бе възмутила дълбоко. Той никога нямаше да погледне Антония така, както бе гледал Ан. Нямаше да успее да го привлече към себе си дори след милион години!
Всяка нощ младата жена преживяваше отново и отново интимностите, които бяха споделили във Венеция. Все още усещаше целувките му, чувстваше настойчивите му устни върху своите. Тръпнеше при спомена как грапавият му език проникваше дълбоко както в устата, така и в други интимни части на тялото й. Езикът на Леопарда.
Подскокна, дочула лекото почукване на вратата. Влезе господин Бърк и заяви тихо:
— Двамата разговаряхме. Разказах му какво се случи през нощта на изчезването на Антъни. Той пожела да поговорите отново в градината. Не мисля, че ще ти се кара, Антония.
— Благодаря, господин Бърк. Никога нямаше да се справя без вас.
Щом влезе в градината, забави несъзнателно стъпки, смутена от все още мрачното изражение на Савидж. Въпреки това не можеше да остане равнодушна на уханието на прекрасните цветя. Това бе толкова красиво кътче, създадено като че ли специално за влюбени. Очите й отново се изпълниха със сълзи при мисълта за онова, което би могло да бъде.
— Говорих с господин Бърк и разбрах, че искрено вярваш във вината на Бърнард Лам за смъртта на брат ти.
— Ти обаче не мислиш подобно нещо!
— Ще проуча въпроса. Надявам се си даваш сметка, че нямаше да имаш причина да се страхуваш от братовчед си, ако не се бе представила за своя близнак.
Ядът на Адам започваше да се пробужда отново. Беше ясно, че двамата не можеха да разговарят, без наоколо им хвърчат искри.
— Нямах избор. Нима си въобразяваш, че ще оставя всичко, което бе притежавал Антъни, в ръцете на този убиец!
— Млъкни! Няма да търпя наглостта ти.
Белегът на устата му придаваше мрачен и жесток вид. Леденият му поглед беше безмилостен.
Антония не обърна внимание на думите му. Беше я обхванало неспокойно, опасно настроение.
— Тъй като съм жена, дори не ми даваш свободата да се изкажа. Как желая Господ да ме бе създал мъж!
— Лъжлива кавгаджийка такава, нищо подобно не желаеш. Ти си жена до мозъка на костите си. Опияняваш се от факта, че си жена, и се възползваш от всичките дяволски оръжия на твоя пол, но като всички жени си алчна и искаш освен това да се възползваш и от привилегиите на мъжа. За теб всичко това бе просто една игра, която ти даваше възможност да се разхождаш в панталони, да говориш и правиш всички възмутителни неща, за които се сети дяволското ти мозъче. Да правиш на пълни глупаци всички мъже, които познаваш.
Тони отметна глава и гарвановочерните й коси се разпиляха в безпорядък върху раменете. Когато бе разгневена, тя определено бе най-пленителното създание, което беше виждал.
— Разбирам, че нямаш никакви скрупули — подразни я Адам.
— Аз ли нямам скрупули? Нямала съм скрупули! Кучи син! — Спусна се към него със стиснати юмруци и заудря с тях по широката му гръд. — Ти си този, който няма скрупули. Би направил всичко за пари, тъй като парите носят власт. Нарушаваш закона. Пренасяш контрабандно всичко забранено от закона, каквото и да е то. Следобедите си прекарваш в леглото на една или друга от важните лондонски дами, а нощите — в някой бордей. И ако ще си говорим за скрупули, ти току-що си купи титла, пъклен лорд Блакуотър!
Савидж отново кипеше от гняв. Това момиче успяваше да накара кръвта му да кипне. Хвана ръцете й и ги изпъна от двете й страни. Държа ги така, докато й говореше с опасен, спокоен тон:
— Този нелеп фарс изобщо не бе нужен, лейди Кучко. Единственото, което бе нужно да кажеш, за да запазиш безценното си имение след изчезването на брат ти, бе, че е заминал в Цейлон, за да утеши наскоро овдовялата ви майка.
Антония го наблюдаваше изумено. Колко просто. Защо, за Бога, не се бе сетила за това?
— Ще те освободя от безскрупулното си присъствие. Лондонските дами очакват завръщането на незадоволената ми мъжественост. — Белегът на устните му се изви подигравателно, когато размаха с широк жест ръка. — Моля, чувствай се свободна да се наслаждаваш на гостоприемството на Блакуотър Касъл. Аз трябва да се погрижа за пренасянето на контрабандна стока до Франция — заяви и това бе самата истина.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА
Адам Савидж влезе в Дънгарвън привечер и се качи на първия кораб, който щеше да отплава за Англия. Непрекъснато мислеше за лейди Антония Лам и нейните странности. Преживяваше отново и отново всяка мисъл, всяка дума от мига, в който я бе видял заспала върху хамака и бе разбрал, че Тони Лам не бе женствен младеж, а истинска жена.
Откритието го бе смаяло. Притесняваше го нещо, но не можеше да определи точно какво. Тъкмо когато решеше, че е съвсем близо до откритието, то му се изплъзваше.
Адам се връщаше към опитите си да направи мъж от своя повереник. Изохка, като се сети за нощта, когато я бе отвел пияна в дома й. Помнеше съвсем ясно как й бе подал лопата и бе наблюдавал как почиства конюшнята в Идънуд. Засмя се. Наистина бе мъжко момиче, за Бога, след като бе успяла да почисти няколко отделения.
Изчерви се при спомена как й бе наредил да легне в неговата койка, а след това бе накарал представителя на френските власти да повярва, че двамата са хомосексуалисти. Гневът на Антония след излизането на французина показваше ясно, че бе разбрала за какво бе намеквал. Въпреки това бе останала и се бе грижила за него през онази мъчителна нощ.
Боже, нищо чудно, че имаше толкова добър вкус при създаването на дом и че бе избрала да внася и изнася женски дрехи и перуки. Как не бе разбрал, че Тони е жена? При това много хубава и привлекателна.
Побърза да спре тези прекалено опасни мисли. Той й беше настойник, тя — негова повереница и същевременно — най-вбесяващото създание, което бе срещал. Но какво в нея пробуждаше някакви други, смътни спомени? Нещо в нея го вълнуваше. Какво бе то, какво, се опитваше да си спомни?
