съзнанието му, ами го изпълваше цялото.
След като я люби, Савидж не я остави да се понесе към рая, ами я вдигна на ръце и я понесе към стаята й в кулата.
— Искам да бъдеш в твоето легло, когато госпожа Кени донесе водата за банята ти. Не желая да скандализираме прислугата. Не мисля, че все още е убедена, че си жена, а не мъж.
Пръстите й се вплетоха в дългата му черна коса и го придърпаха буйно към нея.
— Ти обаче си убеден — заяви тя с увереността на жена, започнала да съзнава силата си.
Устата му се сля с нейната; цялото й тяло омекна дотолкова, че не остави у нея и сянка на съмнение кой беше господарят.
Адам се изненада, когато Антония слезе за закуска. Носеше утринна рокля, избродирана с незабравки. Буйните й черни къдрици бяха хванати със синя панделка. Масата ги разделяше, но не им попречи да се любят с поглед. Не беше за вярване, че за невинната хубавица насреща му не бяха тайна нито шмекериите на картоиграчите, нито бордеите. Тони бе готова на всякакви луди предложения и младият мъж си даде сметка, че това засилва привлекателността й.
Усмивката му накара сърцето й да се преобърне — рядко се случваше лицето му да изгуби мрачния си, затворен вид. Тя бе заразителна и Антония също се усмихна. След малко вече се смееха на глас, докато си припомняха всички безобразия, които бе извършила, представяйки се за брат си.
Разгледаха заедно замъка, а след това по тайната стълба излязоха в градината. От цветята се сипеше прашец и превръщаше въздуха в уханна мъгла.
Младата жена се подпря на рамото му, а ръката му я обгърна през кръста.
— Нека си обещаем да се върнем през есента, за да оберем плодовете.
Савидж я притисна към тялото си. Той вече бе откъснал плода.
В ранния следобед се отправиха към реката; там, под дърветата, стоеше закотвена плоскодънна лодка. Савидж взе оставената в нея въдица.
— Я да опитаме дали ще успеем да хванем сьомга.
— По дяволите риболова! — възкликна Антония, която бе седнала на един камък, за да свали обувките и чорапите си. — Вече не съм длъжна да се отдавам на тези проклети мъжки занимания!
— Аз ще ловя, а ти можеш просто да изглеждаш красива.
Младият мъж се отпусна на земята, подпрял гръб в един пън.
Тони повдигна поли, за да потопи краката си във водата. След малко ги повдигна още.
— Ако поразголиш още малко изкусителните си дълги крака, ще се озовеш по гръб върху тревата — пошегува се Адам.
— Ти риба ли ловиш или се хилиш похотливо?
— И двете — усмихна се още по-широко той.
— Ти ми каза да изглеждам красива — отвърна Антония и извади крака от водата, но продължи да държи нагоре полите си.
— Ела тук!
С желание се подчини на командата. Ръката му погали слабия й прасец, после се плъзна по бедрото й.
— Ах, безсрамница, не си си сложила гащи.
— Знаех си, че няма да ти бъде нужно много време, за да откриеш тайната ми — пошегува се тя.
Младият мъж я придърпа в скута си, забравил за въдицата и ръката му се засуети под полата, изучавайки меките й закръглени форми и влажни отвори.
Съблече я бързо, но последвалата любовна игра бе бавна и продължителна, така че накрая Антония не можеше да издържи нито секунда повече.
Тя лежеше отпусната върху тревата, а вълните от удоволствие следваха една след друга. Онова, което правеше с нея, увеличи страстта и глада му. Любиха се отново почти диво. Двойка леопарди, които се чифтосваха в тревата. След това обаче Адам бе толкова нежен с нея, че гърлото й се стегна, а от очите й всеки момент щяха да потекат сълзи.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ШЕСТА
Прекарваха заедно всеки миг от деня. Правеха си безкрайни разходки през дълбоките долини и високите хълмове. Енергията на младия мъж бе неизчерпаема и когато Антония се умореше, той я носеше върху раменете си, като се шегуваше.
— Не го правя заради теб, а заради себе си. Като вдигнеш полите си и размахаш тези крака върху раменете ми, започвам да мисля, че съм умрял и съм се пренесъл в рая.
— Ти си самият дявол, дори няма да те пуснат да се доближиш до небето.
— Не злорадствай. Аз те опетних и сега вече и ти си прокълната.
Тони вдигна тъмните си коси и ги остави чувствено да се разпилеят върху раменете й.
— За мен светът вече е изгубен.
— Питам се дали винаги ще се чувстваш така? — промълви със сериозен вид той.
Младата жена потръпна, сякаш от мрака я бяха докоснали с пръст. Отхвърли мрачните усещания. Отказваше дори да мисли за утрешния ден, докато все още имаха днешния… и нощта.
Разхождаха се с каруцата с понито, посещаваха съседните градчета, в които имаше пазар. Един ден Савидж я заведе на пазара на коне в Талоу и й купи прекрасна бяла кобила с копринена грива и опашка.
— Ще я откарам в Идънуд за теб — рече замислено той.
— Идънуд — прошепна с любов и копнеж Антония.
Очевидно той очакваше тя да посещава Идънуд достатъчно често, за да язди, но не я бе поканил да живее там. Не бе й предложил и брак. Побърза да прогони тази мисъл. Нямаше да провали времето, което им оставаше да прекарат тук, като се отдава на напразни желания. Във Венеция бе открила романтичната връзка и преживяване, но в Ирландия бе открила любовта. Беше луда от любов по него.
Адам я наблюдаваше със загадъчно изражение.
— Идънуд! Значи това било. А аз се чудех защо една красива титулувана дама ще дава благоволението си на грозен грубиян като мен. Сега разбирам, че примамката е Идънуд.
— Не е вярно! — възпротиви се бурно младата жена. — Не само Идънуд, а и всичките ти сандъци със злато, имението ти в Цейлон и замъка Блакуотър ме привлякоха.
— Кучка! — изруга той.
Радваше се обаче, че тя обича Идънуд; та то бе олицетворение на лелеяните цял живот мечти. Знаеше точно какво е да харесваш дадено имение. Не бе продал „Скокът на леопарда“ заради всичкия труд и пот, които бе хвърлил в него. Когато нещо се превърнеше в част от човека, той плащаше огромна цена, ако го изгубеше. Можеше да оцелее, но не и да бъде щастлив.
Савидж чувстваше, че Антония вече се бе превърнала в част от него. Като нея нямаше друга. Никога досега не се бе влюбвал, дори не бе желал да се влюби. Защо, по дяволите, всичко трябваше да бъде толкова сложно? Защо тя трябваше да бъде дъщеря на Ив? Вдигна рамене. Сърцето не се съобразяваше с нищо. Не можеше да промени това положение!
Всеки път, като се сетеше за Бърнард Лам, стомахът му се свиваше на топка. Тони се бе намирала в смъртна опасност в продължение на месеци, а той винаги се бе отнасял презрително, щом тя се опитваше да му обясни. Даде си дума, че Бърнард ще бъде първата му грижа, когато се върне в Лондон, което трябваше да стори в най-скоро време.
Бяха се качили на бойниците на Блакоутър, за да наблюдават залеза. От виолетово небето стана алено, а накрая се превърна в златно-червени пламъци.
Леопардът привлече младата жена към себе си и тя облегна глава върху рамото му.
— Блакоутър ни разкрива красотата си, защото това е последната ни нощ тук.
— Утре ли тръгваме? — попита замечтано тя.
— Аз тръгвам утре. Чака ме спешна работа, която зарязах за цяла седмица. Искам да останеш тук още няколко дни. — Обърна я към себе си и прокара пръст по лилавите сенки под очите й. — Почини си добре. Господин Бърк ще те придружи; с него ще бъдеш в безопасност. Аз ще откарам коня ти в Идънуд.
