— Господин Бърк знае, че сме любовници. Не мисли, че сме успели да го заблудим.
— Целият замък знае; та ние сме толкова заслепени един от друг.
Макар верният иконом да не бе произнесъл нито дума по този въпрос, Савидж знаеше, че не одобрява скандалното му поведение. Освен това очакваше от него да постъпи благородно. Точно така и щеше да направи. За нещастие благородството изискваше да не се жени за дъщерята, преди да е скъсал с майката.
Дори в съня си Адам усещаше, че вече не бяха слети телом и духом. Отвори очи. Нямаше нужда да опипва леглото, за да се убеди, че бе станала. Когато привикна с предутринния мрак, я видя да стои до прозореца.
Безшумно се измъкна от леглото. Ръцете му я обгърнаха и я обърнаха с лице към него. Намръщи се озадачено. Тя плачеше.
— Тони, не проливай дори и една сълза заради мен, скъпа моя, не я заслужавам.
Младата жена преглътна с усилие. След час, най-много два, той щеше да си тръгне, а все още не бе произнесъл и думичка за любов. Можеше да понесе факта, че не й бе предложил женитба. Невъзможно бе да се очаква мъж като Савидж да играе ролята на предан съпруг. Но любовта. Имаше нужда от любовта му, за да продължи да живее. При положение, че тя го обичаше така дълбоко, така безсрамно, как можеше той да не я обича?
Младият мъж я притисна към себе си; стори й се, че горещият му член изгори корема и бедрата й. Тя се отдръпна инстинктивно.
— Отдай ми се — помоли я той.
Взря се в лицето му. Там не видя изписана любов, а само глад.
— Отдадох ти… всичко.
Адам пъхна ръка под коленете й и я вдигна.
— Позволи ми да ти покажа, че не си.
Целувката им бе необуздана, страстна, дива. После неговите устни се преместиха към шията й, за да боготвори извивките й. Бе само прелюдия към онова, което щеше да прави с гърдите й. Горещият му дъх дразнеше зърната, настръхнали още при първия допир на езика му. Дрезгавият й шепот му доказваше колко чувствителни ги бе направил.
— Кажи ми, че искаш това. Кажи ми, че ти харесва.
— Много го искам, много ми харесва — възкликна тя.
Премина към корема й.
— Кажи ми, че искаш това. Кажи ми, че ти харесва — помоли отново Леопардът.
— Знаеш какво искам и какво харесвам — изрече трескаво тя, като разтвори бедра и ги надигна безсрамно към него.
Тогава я облада с езика си. Антония трепереше неконтролируемо, разбрала, че фантазиите й се бяха превърнали в действителност. Бронзовото му тяло я владееше, беше принудена да му се отдаде. Щеше да експлодира под грубия му език. Бе станала гореща, влажна и хлъзгава в устата му. Искаше това, много й харесваше!
Надвеси се над нея, а след това проникна дълбоко в нея. Животинският вик, изтръгнал се от гърлото му, се сля с нейните стенания, докато тя посрещаше всеки негов тласък, подчиняваше се на всяко изискване на силното му тяло. Достигна до оргазъм така бързо, че за момент изгуби представа за реалността. Тласъкът, който ги доведе до края, бе толкова мощен, та й се стори, че проникна до самото й сърце. Двамата увиснаха край ръба на пропастта, след това се понесоха към върховете, за да се гмурнат в най-тъмните дълбини на чувствеността.
— Сега вече ми отдаде всичко.
Тони бе прекалено отмаляла, за да произнесе дори една дума. Устните му погалиха ухото й.
— Сега е мой ред. Отдавам ти сърцето си. Желая те, обичам те.
Младата жена въздъхна доволно. Бе постигнала недостижимото. Индиън Савидж, великолепният Леопард, бе й признал любовта си. Затвори очи от щастие. Когато ги отвори отново си даде сметка, че Адам бе напълно облечен, готов за тръгване.
Той се приближи до леглото. Антония седна и както бе гола, се притисна в тялото му. Прокара пръсти в дългите му коси.
— Скъпа, ела при мен в Идънуд. Ще направя всичко възможно да бъда там в края на седмицата, но ако все още не съм дошъл, ме изчакай.
Пръстите й очертаха контурите на белега върху устата му. Същата уста, която никога не молеше, а само нареждаше и заповядваше.
— Ще те чакам — прошепна тя.
Толкова прекрасно и женствено бе да изпълнява молбите му.
Две вечери по-късно Адам Савидж седеше в притъмнелия театър и се смееше на Анджела Браун, която прекоси сцената в корсет, чорапи, жартиери и почти нищо друго, за да изпее пиперливите слова на „Ела да угодиш на фантазиите ми“. Завесите още не бяха паднали в края на представлението, когато той се озова в гримьорната й и се престори на изненадан при вида на Бърнард Лам.
— Какво приятно съвпадение. Точно теб исках да видя.
— Савидж! От сто години не съм те виждал. В провинцията ли беше? — попита учтиво Бърнард.
— На няколко пъти — отговори младият мъж.
— Братовчед ми Антъни с теб ли беше? — попита с привидно безразличие младежът.
— Не, беше в Хага по работа. Корабът му пуска котва в Уопинг по-късно тази вечер.
Бърнард се усмихна.
— Спомена, че си искал да ме видиш?
— Да. Ти, изглежда, проявяваш интерес към Анджела и си помислих, че може би ще успеем да се споразумеем за следното: ти да имаш полза да гледаш встрани, когато аз… я вземам под наем от време на време.
Усмивката на младия Лам стана по-широка.
— Защо не още тази нощ?
— Ами, би трябвало да посрещна Тони. Бих могъл да заведа Анджела на вечеря в „Проспект ъф Уитби“.
— Имам по-добра идея. Защо аз да не посрещна братовчед си, а ти да отведеш Анджела на някое място, което ще „угоди по-добре на фантазиите й“? Всъщност защо изобщо не изчезна още преди да се е появила?
— Изключително цивилизована постъпка от твоя страна — да ми я заемеш за една нощ — изрече Савидж.
— За какво са приятелите? — отвърна великодушно Бърнард. — Кое е името на кораба на Тони?
— „Червеният дракон“.
Анджела влезе в гримьорната и вместо изпълващия я с ужас Бърнард завари Савидж. Хвърли се щастливо на врата му.
— Адам! Колко се радвам да те видя.
Той свали ръцете й и без да ги пуска, я прониза със светлосиния си поглед.
— Ще те направя по-богата с пет хиляди лири, ако ми дадеш това, което желая.
Актрисата облиза нетърпеливо устни. Господи, та тя бе готова да му позволи всякакви перверзни безплатно.
— Всичко, което искаш — отвърна тихо тя.
— Искам информация, ангеле мой.
Младата жена примигна от изненада и усети как силните му ръце усилиха натиска си върху нейните.
— По какъв начин заслужи благоволението ти Бърнард Лам, след като няма и пукнат грош и е затънал до шията в дългове?
Госпожица Браун облиза отново устни, този път от страх. Знаеше, че трябва да говори истината.
— Той е наследник на имение и на титла, както знаеш.
