— Да бъдеш наследник на някого, който е по-млад от теб, не е кой знае колко обещаваща перспектива.
Анджела прехапа устна. Лам беше жестоко копеле и тя не му дължеше нищо. Бе готова да се хване на бас обаче, че опасният мъж с леденостудените очи и разсеченото от белег лице, който стоеше пред нея, можеше да бъде безкрайно по-жесток, отколкото Бърнард бе мечтал да бъде.
— Непрекъснато стават инциденти — изрече дрезгаво тя.
— Това намек ли е, предположение или подмятане?
— Не — отговори младата жена и изпита облекчение, че ще може да си отмъсти. — Бърнард възнамерява да премахне братовчед си. Вече предизвика няколко инцидента, които се провалиха. Каза, че следващия път ще използва нож. Много е добър с ножовете.
И тя потръпна, неспособна да се въздържи, при спомена за заплахата му да използва острието между краката й.
Адам пусна дланите й и посегна към портфейла си. Беше разбрал страховете й.
— Ако разбере, че съм го натопила, и мен шъ мъ оправи — възкликна актрисата, като несъзнателно премина на жаргон.
Младият мъж повдигна брадичката й.
— Не ти ли предадох? Бърнард си взе довиждане. Тази вечер заминава в провинцията за много дълго време.
След излизането му Анджела се взира дълго време в невероятно голямата купчина пари. Ако Бърнард заминаваше за провинцията, то това явно не бе по негов избор.
Високата тъмна фигура слезе безшумно по стълбичката, а след това се залепи за стената на пристана на Уопинг и като че ли замръзна. Очевидно притежаваше безкрайно търпение. Малко по-нататък бяха пуснали котва няколко големи кораба. Светлините и гласовете от палубите се смесваха, а екипажът на един от плавателните съдове на компанията „Ийст Индиамън“ товареше последните си стоки.
Бърнард Лам забърза, щом зърна корабите; надяваше се, че жертвата му все още не е слязла на сушата. Очите му бяха вперени в надписите по корабите. Сянката го остави да я подмине, а след това, висока и заплашителна, се запъти подире му и стовари някаква тежка сопа на главата му. Адам Савидж едва се сдържа да не размаже черепа му.
Моряк индус се спусна по мостика и се приближи до тях. Без да каже дума, той се наведе и вдигна върху раменете си отпуснатото тяло, а след това се върна отново на кораба си. Не след дълго, Адам също се качи на „Червеният дракон“. До полунощ вече бе прегледал товарите във всички трюмове. Нареди на хората си да оставят Бърнард Лам на остров Мадагаскар.
Всички прекрасни неща, избрани от Антония по време на пътуването им до континента, бяха подредени грижливо в сухите трюмове. Корабът бе прекарал на един от лондонските кейове времето, през което неговият собственик се намираше в Ирландия. Савидж се радваше, че „Червеният дракон“ щеше да отплава със сутрешния отлив, непосредствено преди пристигането на Тони, тъй като в противен случай тя щеше да настоява да огледа всяка кутия и да се увери, че стоката й ще пристигне невредима.
Младият мъж поклати глава и се засмя тихичко на собствената си лудост. Колкото и неприятности да му бе създавала като мъж, то нямаше да бъде нищо в сравнение с онова, което го очакваше сега. Бе благодарен на Бога, че му се бе подчинила поне веднъж и бе останала в Ирландия два дни след него, за да може да се справи с наложителния проблем, наречен Бърнард Лам.
Останала сама в Ирландия, Антония се чувстваше изоставена. Валеше непрекъснато; все едно, че слънцето си бе тръгнало от живота й със заминаването на Адам. Сега, след като вниманието й не бе насочено изцяло към обекта на нейните желания, тя забеляза, че слугите я гледат с неодобрение. Това може би беше дело на въображението й, но й се струваше, че, образно казано, дори господин Бърк бе отстъпил крачка от нея и помежду им се бе образувала благоприлична дистанция, от която лъхаше хлад.
Дъждът не спираше, така че тя не можеше да излезе да се разходи. Опитваше да се разсее, като обикаля из празните помещения на древния замък. Влезе в стаята на Адам и се приближи до прозореца, от който се разкриваше гледка към скалата. Увиснала между небето и земята, така я бе оставил той.
Антония отиде да потърси господин Бърк.
— Приготвям багажа си. Тръгвам днес.
— Да, милейди.
— Не съм хукнала след него — изрече предизвикателно.
— Надявам се да е така, милейди.
Струваше й се, че икономът подчертава скандалното й поведение, като се обръща към нея по този официален начин.
— Няма да ме гледаш с такова презрение, когато стана лейди Блакуотър!
Върху лицето му се изписа изненада.
— Кога ще бъде венчавката, милейди? — попита учтиво.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И СЕДМА
— Антония, слава Богу, че се върна! — възкликна баба й.
Сърцето на младата жена се сви. Какво ли се беше случило?
— Имаме писмо от Антъни! — възкликна Роз.
— Антъни? — едва успя да промълви Тони.
— О, скъпа, той не се е удавил, както предположихме. Жив е. Какво лошо момче, да не ни уведоми толкова време.
— Как… къде?
— Ето, прочети сама, скъпа!
Ръцете на Антония трепереха като разлюлени от вятъра листа, докато разгръщаше страниците с посланието на брат си, за да го погълне на един дъх.
— Мили Боже, той е в Цейлон с майка!
Краката й се подкосиха от облекчение и тя се отпусна върху брокатеното канапе. Започна да чете изумителната история за това, как брат й бил спасен от екипажа на един от корабите на „Ийст Индиамън“, който бил на път за Мадрас, Индия.
Накараха ме да работя, за да заслужа храната и превоза си и в началото това едва не коства живота ми. Не след дълго разбрах колко лесно, лишено от всякакви трудности съществуване бях водил дотогава. В крайна сметка се оказа, че това бе най-хубавото, което е можело да ми се случи. По времето, когато пристигнахме в Индия, изпитанията вече ме бяха превърнали в мъж, а това бе добро дошло, тъй като не беше никак лесно да стигна до Цейлон без пукнат грош в джоба си. Измина почти половин година от деня, в който вълните ме отнесоха от борда на „Чайка“, а за да достигне до вас на Кързън Стрийт, това писмо ще пътува два или може би дори три месеца. Надявам се, че не сте се тревожили прекалено много за мен. Цейлон е изумителен. Иска ми се да бяхте и вие тук.
Антония скочи, като едновременно плачеше и се смееше. Двете жени се прегърнаха.
— Надявал се, че не сме се тревожили прекалено много за него! — От обятията на баба си Антония се хвърли в ръцете на господин Бърк; студенината помежду им се бе стопила. — Само да ми падне, ще го смачкам. Трябвало е да го удушат при раждането.
Икономът напълни три чаши с шери, за да отпразнуват щастливото събитие, а Роз го целуна.
— Това означава не само че отново си имаме Антъни, ами и Антония. Моля ти се, иди да изгориш онези отвратителни панталони, с които се разхождаше в продължение на толкова месеци.
