горещи молби към светицата в нощта на 20 януари, когато по традиция благородниците разкриваха чувствата си пред бъдещите си съпруги. Девойката горещо се надяваше, че света Агнес ще й помогне. Тя се поколеба. Младите жени бяха научени, че не бива да очакват прекалено много от съпрузите си. Трябваше да се покоряват на мъжете си и да им раждат наследници. Реши, че не бива да иска твърде много, защото Бог може да реши, че е много алчна.
— Моля те, Господи, нека бъдещият ми съпруг да бъде честен, смел и силен. — Прекръсти се и добави: — И ако не сметнеш, че искам прекалено много, нека да има благороден характер.
Покойният й баща беше граф и въпреки че не смееше да се надява да я сгодят за някой благородник с титла, девойката се страхуваше от подигравките на принцеса Изабел, които щяха да последват, ако кралят реши да я омъжи за някого без титла.
Бриана облече морскозелена рокля, а отгоре си сложи кадифена туника с цвят на нефрит, пристегната в кръста с тънък колан, украсен с изумруди. Девойката вярваше, че зелените скъпоценни камъни притежават вълшебна сила и я пазят от зли духове и вещици. Нейното моминско въображение бе изпълнено с духове, нимфи и всякакви слуги на дявола.
Облеклото на Адел контрастираше с това на нейната любимка. Тя бе облечена в изискана сива туника върху светла жълта рокля. Елегантно було покриваше косите й. Само младите момичета можеха да си позволят да носят косите си разпуснати. Адел се гордееше с буйните златисти коси на Бриана. Когато ги разресваше, те струяха до глезените й като копринено наметало.
Телохранителят на краля ги посрещна в предната зала, чиито стени бяха украсени с различни видове оръжия още от времето на великия крал Хенри II Плантагенет.
Зад тази зала се намираше залата за аудиенции на краля, която беше с по-малки размери, но бе разкошно обзаведена — подът бе покрит с красиви килими, а стените украсени с изящно изработени гоблени. Виждаха се два големи трона със златна украса, а отстрани бяха наредени по-малки столове с мека тапицерия.
Когато двете жени влязоха, кралят не беше сам, но неколцината мъже, с които разговаряше, станаха и излязоха през двойната врата в дъното. Едуард III Плантагенет се надигна от трона, прекоси залата и се приближи до тях, за да ги поздрави. Той се усмихна и сякаш стаята се озари.
— Заповядайте, лейди Бедфорд.
Девойката понечи да се поклони, както изискваше етикетът, но кралят я хвана за ръцете.
— Не, не, моля ви, няма нужда от тези церемониалност.
Бриана пое дълбоко дъх, за да представи леля си.
— Ваше Величество, позволете ми…
— Не, не ми казвай… тази дама е Адел, сестрата на майка ти, предполагам. Никога не забравям хубавите лица.
Адел се изчерви до корените на косите си, тъй като никога не бе смятала, че е хубава.
— Седнете! — заповяда Едуард. — И двете.
Те се поколебаха за миг, но се подчиниха и седнаха.
— Аз предпочитам да остана прав. Не се смущавайте, дами. Моля Ви, не се обиждайте.
Според протокола те бяха тези, които нарушаваха етикета, оставайки седнали, докато кралят стоеше прав.
— Намислил съм да построя кръгла кула в източното крило. Много ми харесва красивият камък, който имате в имението си, лейди Бедфорд.
Бриана не можеше да повярва на ушите си! Тази аудиенция при краля била само заради камъка! Тя пое дълбоко дъх. Не знаеше дали да чувства облекчение или разочарование. Може би по малко и от двете.
— Ваше Величество, аз съм дълбоко поласкана, че сте избрали за вашето строителство моя камък в Бедфордшир.
— Чудесно! Моят управител ще говори с управителя на вашия замък и ще уговорят справедлива цена.
— О, не, Ваше Величество, не бих могла да взема пари от вас.
— О, Господи, какво невинно дете сте вие. Крайно време е да ви изберем подходящ съпруг, който да се грижи за вас. Уверявам ви, че ако имахте съпруг, той едва ли щеше да ви позволи да давате безплатно камъка си дори и на краля!
Бриана се изчерви.
Очите му с възхищение огледаха великолепната й коса, високите гърди и стройната фигура. При вида на младостта й лицето му омекна и в сините му очи проблесна весело пламъче.
— Граф Уорик чака отвън. Помоли ме за частен разговор с вас. Не се страхувайте. Той изглежда доста суров, но има добро сърце и е истински благородник. Каза ми, че иска да ви помоли за нещо много специално.
Кралят хвана Адел за ръката и я изведе от залата.
Бриана застина на мястото си. Мозъкът й отказваше да функционира. Гледаше втренчено високия воин с изсечено лице. Когато граф Уорик се приближи към нея, тя изпита желание да избяга, ала краката й не можеха да се помръднат. Очите й се разшириха, когато видя белезите по лицето му. В замъгления й мозък бавно се оформи мисълта, че е вдовец от пет години. Предположи, че още е млад мъж, за да остане такъв.
В този миг в съзнанието й изплуваха злобните думи на първата придворна дама:
— Лейди Бедфорд. — Гласът му бе груб и рязък.
— Л-лорд Уорик — прошепна задавено тя. Баща й често й бе казвал да внимава с молитвите си към Бога, тъй като те може да бъдат чути. За какво бе помолила света Агнес? Съпругът й да бъде честен, смел и силен. Лорд Уорик наистина притежава всички тези качества — тъжно си помисли младото момиче. Защо не бе помолила светицата за някой по-млад мъж?
Тя бе останала сираче много рано и винаги бе страдала от самотата. В мечтите си винаги се виждаше заобиколена от смях и веселие и с много деца, които щеше да роди на прекрасния рицар, станал неин съпруг. Те щяха да се обичат, да обградят с нежни грижи децата си и да бъдат щастливи до края на живота си.
Ала сега мечтите й за младия смел рицар, който щеше да стане баща на децата й, се стопиха като пролетен сняг. Смени ги представата за суров стар воин, който ще се наслаждава на младото й тяло.
Лорд Уорик заговори. Бриана се опита да чуе думите му, но ушите й бучаха.
— Познавах добре баща ви. Той беше достоен рицар.
— Благодаря ви — отрони девойката.
— Мисля, че не би имал нищо против, ако семействата ни се сродят.
Господи, тя беше помолила за благородник. Никой не стоеше по-високо от лорд Уорик.
— Лорд Уорик, вие ми оказвате голяма чест, но… боя се, че аз не съм богата.
— Това ще преценя аз — остро каза той. Сетне, сякаш се разкая за грубия си тон, добави с по-мек глас: — Лейди Бедфорд, вие ще бъдете много красива младоженка. За мен наистина е чест. Както и да е, вие ще решите, макар да сте още твърде млада.
„Господи, той сигурно е на четиридесет години, а може би и на петдесет“ — съкрушено си помисли Бриана. Нямаха нищо общо помежду си. Едва ли той щеше да бъде съпругът, с който да прекара живота си в смях и любов. Ще остане самотна до края на живота си.
Девойката отчаяно се хвана за думите му „твърде млада“. Това можеше да бъде извинение. Тя вдигна очи и погледна грубото му лице. Не знаеше как да откаже, без да предизвика гнева му.
— Вие ми оказвате голяма чест — сковано започна и пак сведе поглед, ала преди това видя очите му — те бяха с цвета на аквамарин! Тези очи бяха същите като на рицаря в сънищата й и сърцето й сви от болка. Граф Уорик се наведе над нея. Мъката й беше толкова силна, че си помисли, че сърцето й ще се пръсне и тя ще умре.
Никога не бе се чувствала по-нещастна.
