— Аз… мисля, че ми трябва известно време — заекна Бриана, като се надяваше, че гласът й няма да издаде отчаянието, което я бе обзело. — Смятам, че е добре ухажването да продължи по-дълго време, за да може двамата души да се опознаят по-добре.
— Ще оставя ухажването и увещанията на Робер. Смятам, че ще се разберете с моя син — засмя се Уорик.
Внезапно мрачния облак, който беше надвиснал над нея, изчезна и слънцето отново изгря в душата й.
— Робер де Бошан… — промълви девойката и в гласа й прозвуча истинска радост. Пое дълбоко въздух и си припомни настойчивия поглед на аквамариновите му очи. Все пак можеше да бъде щастлива!
Младото момиче бързо отправи мислено благодарствена молитва към света Агнес. О, Господи, тя се бе държала толкова зле с великия граф Уорик! За компенсация му отправи най-очарователната си усмивка и дълбоко се поклони.
— Вие ми оказвате голяма чест — промълви тя, този път от цялото си сърце.
Той й предложи ръката си, за да се изправи.
Адел очакваше племенницата си в предната зала. Лицето й изразяваше силна тревога. От вълнение бе раздърпала края на туниката си.
— О, агънцето ми, да не би Уорик да има намерение да се ожени за теб?
Бриана лъчезарно й се усмихна.
— Да, права си. Кралят най-после ми е избрал годеник.
— О, света Дево, и ти съгласи ли се? — уплашено попита леля й.
— Разбира се, че се съгласих. Дори в най-смелите си мечти не съм си помисляла подобно нещо. Ще бъда графиня!
— Да, но…
— Разбира се, това е в бъдеще. Ще трябва да почакам, докато моят съпруг наследи титлата граф на Уорик.
— Робер де Бошан? О, агънцето ми, аз си помислих, че са те сгодили за баща му.
Бриана звънко се засмя.
— Адел, как можа да ти хрумне тази абсурдна мисъл?
ПЕТА ГЛАВА
Сърцето на Джоан Кент бе изпълнено с щастливо очакване. Тя броеше дните до завръщането на принц Едуард в Уиндзор. Когато бяха в Бъркхемстед, той й бе казал, че ще се върне след две седмици за турнира в Уиндзор, но се носеха слухове, че се е върнал по-рано.
Трябваше да използва всички женски хитрини, за да предизвика интереса му. Тя толкова отдавна бе влюбена в наследника на английския трон, че познаваше всичките му навици. Той ставаше преди изгрев слънце, обличаше се, посещаваше параклиса преди утринната молитва, а след това отиваше да поязди.
Когато принц Едуард влезе в параклиса, очите му съзряха тъничка фигурка. Джоан бе склонила глава и се молеше. Прекрасната й коса бе покрита с тънък воал. Девойката изглеждаше вглъбена в молитвата си. Когато свърши, се прекръсти, сетне се изправи и се насочи към изхода. Принц Едуард също се прекръсти и побърза да я последва. Сърцето му учестено биеше.
— Жанет… Джоан… стори ми се, че си ти. Какво правиш тук толкова рано?
Очите й се разшириха от престорена изненада.
— Не исках никой да ме види. Чувствам се много объркана. Не знам как ще живея занапред. Размишлявах дали да не стана монахиня, Ваше Височество.
Принцът смаян я изгледа. Ефирният бял воал бе прикрепен със златна диадема към прекрасната й сребристоруса коса. Приличаше на ангел с ореол около главата. В този миг Едуард видя как в очите й проблесна лукаво пламъче; двамата отметнаха глави назад и избухнаха в смях. Смехът им отекна в параклиса, те се спогледаха виновно и побързаха да се измъкнат навън.
— Ти си непоправима палавница. Кажи ми какво наистина правеше в параклиса?
— Може би имам любовна среща — подразни то тя и го изгледа с премрежени очи.
Гняв, примесен със страстно желание, го прониза като стрела. Главата му се замая, той обви кръста й със силните си ръце и потърси устните й.
Сърцето на Джоан учестено заби. Целувките му бяха горещи и упойващи. Тялото на Едуард беше едро и стегнато, а мускулестите му гърди се притискаха страстно към нейните, така както винаги бе бленувала.
Желанието бе завладяло Едуард, слабините му пламтяха, а кръвта бясно пулсираше в слепоочията му. Той не искаше да я пуска, но знаеше, че някой може да ги види.
— Ела с мен в конюшнята — дрезгаво прошепна принцът.
Може и да беше палавница, но никога нямаше да стане лека жена. Погледът й, изпълнен с високомерие и внезапна студенина, го накара да застине на мястото си.
— Аз нямах предвид… исках да те поканя да пояздим заедно.
Господи, това прозвуча още по-лошо. Той смутено прокара ръка през русите си къдрици.
Сърцето на девойката се изпълни с жалост към него. Очите й отново го изгледаха дяволито.
— Знам едно място, където можеш да ме прегръщаш, без да предизвикаме клюки.
— Къде? — властно попита той. Обзе го гняв, че това крехко създание успява да предизвика такъв хаос в душата му.
— На танците. Ще запазя един танц за вас тази нощ, Ваше Височество.
Тя го остави толкова възбуден, че той трудно можеше да върви. Не можеше да язди в това състояние и затова се упъти към реката. Студената вода щеше да охлади страстта му.
Вече в стаята си, Джоан се изправи пред огледалото. Докосна леко устните си. Искаше й се да запази усещането за устните му, докато не я целунеше отново. Тази вечер! Никога не се бе чувствала по- щастлива!
Бриана рисува до късно вечерта. Тя щастливо си тананикаше, докато изписваше с четката по тънкия пергамент бъдещето си име Бриана де Бошан, заобиколено с цветя и сърца. Тръпки на възбуда преминаваха по тялото й, когато си припомняше тюркоазените очи на Робер де Бошан и настойчивия му поглед, който не се отделяше от лицето й при срещата им в Бъркхемстед.
Внезапно от устните й се изтръгна силна въздишка. „Тюркоазени… аквамаринови!“ Навярно Робер де Бошан бе тайнственият рицар, завладял сънищата й. Не можеше да сбърка тези очи. Сърцето й се изпълни с щастие. Нима всичко, което ставаше с нея, беше истина. Нима наистина съдбата й бе изпратила рицаря на нощните й блянове? Нима Робер де Бошан бе мъжът, за когото страстно бе молила света Агнес? Младото момиче приближи към леглото и нетърпеливо отметна завивките. Щеше ли да го сънува и тази нощ? Колкото по-скоро заспи, толкова по-скоро ще разбере. Когато най-после се успокои и заспа, в съня й се яви Уорик. Той изглеждаше огромен и застрашителен, но този път девойката не изпита страх.
— Много съм доволен, че се съгласи да се сгодиш за моя син.
Видението изчезна и на негово място се появи образът на Робер де Бошан.
Когато високата му фигура се склони над нея, дъхът й секна. Както винаги тялото й потръпна от желание. Искаше страстно да се приближи към него, жадуваше той да я докосне, да я целуне, да я докосва по най-интимните места. Беше замаяна от щастие, когато най-после ръцете им се срещнаха. Тя се засмя и очите й се срещнаха със завладяващите аквамаринови очи.
— Най-после си моя… дойдох да те отведа. — Гласът му беше дълбок и трептеше от вълнение, а очите му горяха от желание.
Той беше висок и силен мъж, точно такъв, за какъвто винаги бе мечтала. Лицето му излъчваше сила и гордост. Не можа да се сдържи и прокара пръст по него. Докосна високите скули и силната му челюст, а сетне пръстът й се плъзна по дълбоката вдлъбнатина на брадичката. Когато се спря на устните му, той леко го захапа. Тръпка премина през цялото й тяло, гърдите й се втвърдиха от възбуда. От устните й избликна
