Пади се ухили и кимна към Али.
— Е, това е по твоята част, приятелю.
— Ти пък не си научил нищо ново — подразни го Али.
Ирландецът, който винаги искаше да има последната дума, цитира поговорката на бедуините:
— Силата на мъжа е в неговото красноречие.
Дори Хоуксблъд го изгледа изненадан, впечатлен от мъдрите думи на оръженосеца си.
Влязоха в двора на една странноприемница, разседлаха конете и Али отиде на пристанището. Намери малък кораб, който превозваше хора и коне между Шербург и Кале, плати на собственика доста щедра сума и лесно го убеди да преплува още двадесет мили до Дувър. Кристиан и оръженосците му прекараха остатъка от деня в странноприемницата и потеглиха на свечеряване, за да използват прилива.
Али остана в трюма — възложиха му да надзирава скъпите чистокръвни арабски жребци. Бойните коне се отличаваха с буен нрав, но напевният му глас лесно успя да ги успокои. В това време Пади се разхождаше по палубата, опитвайки се да овладее възбудата си — връщаше се в Англия след петнадесетгодишно отсъствие. Припомни си корабокрушението, когато се намираше край бреговете на Гърция. Беше прекарал приятни месеци на един остров, но турците нахлуха и го завзеха. Там той усвои бойното изкуство в непрекъснати сражения срещу връхлитащите освирепели мюсюлмански бойци, ала накрая бе пленен и попадна в турския затвор. През това време османските орди завладяха Византия.
Кристиан — или Дракар5, както го наричаха арабите — беше в елитния еничарски корпус на султана. Той освободи Пади от затвора и ирландецът стана негова собственост. Животът на ирландеца принадлежеше на младия воин с безстрашно лице, ястребов поглед и тяло, стройно като на нормански викинг. Пади предполагаше, че младият воин го бе освободил и му бе подарил живота, защото шегите на ирландеца винаги го разсмиваха.
Кристиан намръщено гледаше някакво дребно животинче, затворено в тясна клетка. Никога не бе виждал същество с толкова особени очи.
— Какво, по дяволите, е това животно? — запита той Пади.
— Прилича ми на невестулка. Искаш ли да го пусна?
— Ако не ти, аз ще го направя — отвърна Кристиан.
—
Но Пади се подчиняваше единствено на господаря си. В мига, в който отвори вратичката на клетката, животинчето изскочи като мълния, стрелна се по палубата, подскочи между краката на капитана и го захапа в слабините. Пади и Кристиан избухнаха в смях.
Но на французина хич не му беше до смях. Изкрещя с цяло гърло, сграбчи животинчето за врата и го захвърли през борда. Кристиан спря да се смее, изтича до парапета и се взря в тъмната вода. Животинчето бясно се замята във водата, но след минута изчезна сред вълните. След малко отново се показа, ала разстоянието между него и кораба бързо се увеличаваше.
Кристиан веднага свали ботушите и ризницата и се хвърли в морето. Изплашеното зверче се покатери на рамото му и заби нокти в дългата му коса. Това спаси живота му.
Пади помогна на господаря да се изкачи на палубата. Онзи невъзмутимо отръска водата от дрехите си.
Капитанът и моряците го гледаха с ужасени очи.
— Човече, трябва да си полудял, за да рискуваш живота си заради тази гадина!
Младият мъж презрително ги изгледа.
— Ти трябва да си луд, капитане, щом се страхуваш от това дребно животинче.
Пади му помогна да облече ризницата и дебелия жакет, а треперещото зверче веднага се мушна под него. Капитанът отвори уста да каже нещо, но суровият поглед на Кристиан го накара да замълчи.
— Май се уплаши да не го нападне животното — промърмори Пади.
Хоуксблъд сви устни и се насочи към задната част на кораба. Водата в морето беше невероятно студена и мокрите дрехи бяха полепнали по тялото му. Ала той се опита да не обръща внимание на това — знаеше, че морският бриз скоро ще ги изсуши.
Небето притъмня и звезди обсипаха небесния свод. Още от детинство астрономията беше любимата му наука. Знаеше имената на почти всички звезди. Ястребовият му поглед различаваше дори звезди и съзвездията — Кентавър, Алтаир, Лъв. Те бяха за него като стари приятели. Имаше още час, докато изгрее луната.
Стоеше неподвижен, опитвайки да се концентрира. За секунди успя да различи силуета на някакъв кораб. Приличаше на френски, но разумът му подсказваше, че пиратските кораби нападат най-често през деня. Това вероятно беше някакъв пътнически кораб, отправил се към бреговете на Англия.
Приближи се към носа на кораба и отново се взря в далечината. Най-накрая успя да различи неясните очертания на крепостта, кацнала върху скалистия бряг на Дувър. Хоуксблъд извика капитана да донесе фенер. Сетне отиде при кормчията, посочи му скалите, които едва се виждаха на хоризонта, и му заповяда да насочи кораба покрай брега. Кормчията не познаваше английското крайбрежие и стриктно спазваше указанията на Кристиан.
Корабът акостира в тих залив, достатъчно широк, за да разтоварят багажа, след което корабът отплава в мрака.
— Тъй като Дувър е вратата към Англия, сигурно пристанището е добре охранявано. — Кристиан говореше тихо, защото знаеше, че вятърът отнася надалеч всеки по-силен звук.
— По целия бряг има стражи, които си предават съобщения със сигнални огньове — обясни му Пади.
— Ти стой на пост, а аз ще запаля огън — мрачно се усмихна Хоуксблъд.
Без да протестира, Али се зае с конете и багажа. Той бе толкова отдавна с Дракар, че двамата се разбираха без думи.
Хоуксблъд се загърна с широко наметало и бавно тръгна по морския бряг. Погледът му не се отделяше от черната точка в морето, която се приближаваше все повече и повече. Търпеливо изчака цял час, докато френският кораб приближи до брега. От него започнаха да слизат тежковъоръжени войници. Войнският му инстинкт го караше да се нахвърли върху тях, ала той потисна порива си и търпеливо изчака, докато последният боец изчезна сред пясъците.
Кристиан тихо се промъкна до кораба, улови едно въже и незабелязано се прехвърли през борда. Спря и се ослуша. Подуши миризма на катран и се насочи към буретата. Корабният фенер щеше да свърши останалото. Когато корабът избухна, Кристиан вече беше на безопасно разстояние.
Огнените езици озариха небето и привлякоха вниманието на стражата в Дувър. Хоуксблъд и Пади избиха неколцина френски войници, а останалите взеха в плен. Нито един не успя да избяга. Пленените войници затвориха в замъка в Дувър, а адмирал Робърт Морли, командващ войските от петте пристанища, изрази гореща благодарност на Кристиан Хоуксблъд и му предложи гостоприемството си.
— Жалко, че Негово Величество не можа да види вашия подвиг. Беше тук до вчера, за да събира кораби за войната с Франция. Дадох му двадесет от най-добрите. Той се върна в Уиндзор, за да присъства на годишния турнир.
Кристиан бе смаян. Двадесет кораба бяха твърде малко, за да се справят със силния френски флот.
— Не трябваше ли кралят да се откаже от турнира поради надвисналата заплаха от война?
Адмирал Морли избухна в смях.
— Не познавате нрава на Едуард Плантагенет. Може да го заплашват с война едновременно и Шотландия, и Франция, може дългът на кралската хазна към банкерите да достигне деветстотин хиляди флорина, но той никога няма да се откаже от кралския турнир.
Кристиан Хоуксблъд се запита дали бе взел правилно решение. Обречената на бедност страна начело с крал, потънал в дългове, не предлагаше никакви обещаващи перспективи. Младият рицар стисна зъби. Вече бе късно да променя решението си и щеше да го спазва докрай. На следващата сутрин с мрачна решителност, Хоуксблъд препусна със свитата си към Уиндзор.
Крал Едуард влезе в разкошната спалня на съпругата си, наведе се и нежно целуна кралица Филипа по устните.
— Скъпа моя, как се чувстваш? — Той сложи златно ковчеже в ръката й и приближи към люлката, за да
