джобовете си.
Принцеса Изабел седеше между братята си — принц Едуард и принц Лайънъл. Бриана я погледна с искрено съжаление и си помисли, че девойката прилича на врана между пауни. По-малкият й брат, Лайънъл, изглеждаше като русокос гигант с румено лице. Той не беше образован, не знаеше нито да чете, нито да пише, но беше с изключително благ характер. Добродушието му се запазваше дори когато биваше пиян, което му се случваше почти всяка вечер и беше предмет на клюки в двора.
Бриана премести поглед към наследника на английския престол, който седеше начело на масата. По външен вид и държане той наистина приличаше на крал. Едуард беше принц на Уелс, граф на Честър и херцог на Корнуол, а когато баща му отсъстваше от страната, той беше настойникът на семейството си и заместник на краля. Едуард беше висок и строен, с остри скули и орлов нос, леко притъпен в края — също като на баща му — и имаше същите сини очи, от които нищо ме можеше да убегне. Неговата жизненост и златисторусата коса го правеха неотразимо привлекателен, та всеки, който го видеше, разбираше, че той наистина е създаден да бъде крал и да властва над Англия и половината Франция.
Бриана се наведе към Джоан и прошепна:
— Ти флиртуваш с Едуард. Да не си му хвърлила око?
— Разбира се, че не. Просто съм свикнала да флиртувам с всеки хубав мъж.
Бриана присви устни. Приятелката й беше смесица от искреност и лъжи и никога не й беше скучно с такова забавно създание като нея.
— Тогава защо накара принцеса Изабел да дойдем в Бъркхемстед?
Джоан, която тъкмо бе лапнала голямо парче месо и го дъвчеше с удоволствие, избърса с изящен жест пръстите си и се усмихна.
— Хайде, огледай се. Заобиколени сме с цвета на английските благородници. Нима не виждаш жарките им погледи, отправени само към теб?
Бриана се огледа. Очите й се разшириха, когато различи сър Джон Шандо, Уилям де Монтегю, Робер де Бошан, Роджър де Шайен и Майкъл де ла Пол, всички наследници на обширни графски имения, които я гледаха с явен интерес. Тя стеснително се усмихна и се изчерви. Очевидно всеки от тях изгаряше от желание да я ухажва и да спечели сърцето й. Погледът й обходи масата и тя забеляза лорд Невил и лорд Пърси, двамата най-големи владетели в Северна Англия. Сър Джон Холънд бе втренчил в Джоан поглед, изпълнен с неприкрита страст.
— Няма смисъл да даваме свобода на въображението си, когато знаем, че не сме господарки на сърцата си. Знаеш много добре, че кралят е този, който ще ни избере съпрузи.
Джоан въздъхна.
— Толкова си практична, Бриана. Ти си права, разбира се, но дори и кралят не може да бъде господар на мечтите ни.
Младите мъже от другата страна на масата също се бяха отдали на мечти по красивите девойки. Младите благородници нямаха нищо против да пофлиртуват с тези прелестни млади дами, озовали се в замък, пълен с мъже с гореща кръв!
При вида на мазното овче месо принцеса Изабел смръщи нос и поиска чаша вино.
— По-добре остави виното на мен, сестрице? — засмя се Лайънъл.
— Вино се сервира само с вечерята рязко се обади Едуард.
— Няма ли в замъка поети или странстващи певци?
— Ние предпочитаме проститутките, Изабел — заяви Лайънъл и изпи на един дъх чашата си.
Едуард го срита в глезена.
— Бела, тези благородници са дошли тук, за да се научат на бойни умения. А аз съм тук, за да се науча как се командва войска. Не сме дошли тук да си губим времето в ухажване на млади госпожици.
— Говори само от свое име, братко — засмя се Лайънъл и притисна крака си до коляното на Елизабет Грей.
Едуард студено го изгледа със сините си очи.
— Следобед ти и твоите хора ще придружите Изабел до Уиндзор.
— По дяволите! — изруга Лайънъл и изгледа сестра си с отвращение. После сви рамене и посвети цялото си внимание на лейди Грей.
Принц Едуард се извини и изпрати един от пажовете да извика Робер де Бошан, който беше най- високопоставеният благородник в свитата на по-малкия му брат. Когато Робер де Бошан се приближи, Уелският принц веднага забеляза приликата между Лайънъл и неговия лейтенант. Макар че Бошан беше по-голям, и той беше висок, рус и привлекателен гигант с открито лице и весел характер.
— Днес следобед херцог Кларънс ще придружи принцеса Изабел и нейните придворни дами до Уиндзор. Той искаше да говори с теб, Бошан. Мисля, че е добре да го придружиш и да го наблюдаваш — опасявам се, че е доста невъздържан в присъствието на млади и красиви дами. Ако поиска да се върне в Бъркхемстед следващата седмица, постарай се да го разубедиш.
— Да не ви е разгневил с нещо, Ваше Височество?
— Не. — Едуард поклати глава. — Той е прекалено див и необуздан и влияе лошо на хората ми. Мисли само за хубави жени и удоволствия.
— Той съзря прекалено рано — извинително се усмихна Бошан.
Принц Едуард го изгледа намръщен.
— Мъжеството не се изразява в пиене и разврат. Както и да е, скоро всички ще се приберем в Уиндзор. Там ще представим бойните си умения пред твоя баща. — Той го потупа по гърба и се запита защо синът на прочутия граф Уорик е предпочел да служи при брат му, а не при него. Уорик, маршал от кралската войска, бе известен с прякора Бясното куче заради буйния си характер и бойните умения. Очевидно синът му бе с много по-кротък нрав.
Принц Едуард се сбогува с дамите и се обърна към сестра си:
— Скъпа, не гледай толкова сърдито. След две седмици ще се върна в Уиндзор.
Погледът му се насочи към Джоан. Уилям де Монтегю и Джон Холънд й помагаха да се качи на седлото. Това не го изненада, тъй като за него тя бе най-прелестното създание в цяла Англия.
Той помогна на Изабел да възседне коня и каза високо, така че да го чуе малката Жанет:
— Когато се върна, обещавам да те заведа на лов със соколи. Ще прекараме чудесно.
Лайънъл повдигна Елизабет Грей и я настани на коня й, като не пропусна да я докосне по някои интимни места.
Бриана подскочи, когато чу мъжки глас зад гърба си. Извърна се и го погледна изненадано.
— Ще ми позволите ли да ви помогна, госпожице? — Той се наведе и подложи ръцете си, за да може тя да стъпи на тях. Бриана го гледаше като хипнотизирана, запленена от необикновения цвят на очите му. Мъжът търпеливо я чакаше, застанал в неудобната поза.
— Извинете ме — прошепна смутена девойката, усмихна му се с благодарност и се качи на коня. Усмивката й предизвика завистта на другите благородници към младия де Бошан. По обратния път към Уиндзор тя не преставаше да се пита какъв цвят бяха очите на Робер де Бошан — тюркоазени или аквамаринови.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Когато първите светлини на зората обагриха небето, французите видяха, че червената копринена палатка е изчезнала, и разбраха, че чуждестранният рицар и придружителите му са заминали тихомълком през нощта. Когато приближиха брега, Хоуксблъд съобщи на оръженосците си, че е решил да замине за Англия. Али още преди това се бе досетил за намеренията на господаря си, но си каза, че това навярно е предопределено от волята на Аллаха, и затова благоразумно си замълча.
По-практичният Пади не бе толкова философски настроен, защото знаеше, че ги очакват тежки изпитания — не беше шега да се преплува Ламаншът с шест охранени коня и цяла планина багаж.
— Не предполагах, че ще правим разходка по море — сухо каза той. — Как ще преплуваме до френския бряг с целия този товар?
— Във Франция научих, че с пари всичко може да се уреди — отвърна Хоуксблъд.
