Пажът поклати глава.
— Как се казваш?
— Рендъл.
Името му й се стори познато и тя се загледа в червените му къдрици.
— Да не си брат на Елизабет Грей?
Момчето предпазливо кимна.
— Някой те е накарал да унищожиш рисунката ми, но ти не си искал, така ли е?
— В двореца никой не може да си позволи да не изпълни заповед на принцеса Изабел… — смутено избъбри пажът.
Бриана му се усмихна, пъхна препечена кифличка в ръката му и го пусна да си върви. Ако не искаше да закъснее, трябваше да побърза. Адел й беше приготвила една тъмносива кадифена туника, но девойката поклати глава и си избра бледолилава рокля, а върху нея облече тъмновиолетова туника. Леля й сплете косите й в две тежки плитки. Сетне Бриана си сложи чорапите, пристегна ги с дантелени жартиери и обу елегантни ботушки от мека кожа. Взе тъмновиолетовите си кадифени ръкавици, украсени със златни нишки, изпи на един дъх чашата с медовина, целуна Адел и изхвръкна от стаята. След по-малко от минута Бриана стигна до стаята на приятелката си.
Придворната дама на Джоан, Глинис, беше от Уелс и черната й коса и мургавата кожа контрастираха с нежната русокоса красота на Джоан. Глинис знаеше всички клюки в Уиндзор, а освен това беше толкова суеверна, че често ставаше обект на подигравки.
Бриана се изненада, като видя разпуснатите коси на Джоан.
— Но ти не можеш да ходиш на лов с тази коса!
— Днес съм тръгнала на лов за друга плячка! — засмя се Джоан, но взе сребърна мрежичка за коса, а приятелката й помогна да прибере гъстите си коси в нея.
Двете момичета повдигнаха полите на роклите си и весело се затичаха по коридора към кралските апартаменти.
Спалнята на принцеса Изабел бе осеяна с рокли, които не бяха заслужили нейното одобрение. Сърцето й се изпълни със завист, когато видя тъмновиолетовия тоалет на Бриана и тъмнорозовата рокля на Джоан. Камериерките и придворните дами на принцесата едва сдържаха сълзите си, измъчени от капризите на господарката си. Една от тях й подаваше небесносиня рокля, а друга държеше елегантен жакет от черно кадифе. Изабел приличаше на майка си и бе единствената от рода на Плантагенетите, която имаше тъмна коса и черни очи. Всъщност би могла да бъде доста привлекателна, ала сърдито стиснатите устни загрозяваха красивото й личице.
Джоан намигна на Бриана.
— Изглеждате много хубава в небесносинята рокля, Ваше Височество.
Гневът на Бриана към младата принцеса се бе стопил и тя с цялото си сърце подкрепи комплимента на приятелката си:
— Този цвят е толкова жизнерадостен… а освен това великолепно ще контрастира с черната ви коса, Ваше Височество.
Изабел веднага избра черната кадифена рокля. Джоан сподави ликуващия си смях — черното загрозяваше принцесата и правеше лицето й да изглежда още по-мургаво.
Джоан невинно подхвана друга тема:
— Колко жалко, че кралят ви забрани да яздите далеч от замъка! Утрото е прекрасно, навън е толкова слънчево, че би било чудесно, ако можем да се поразходим по-надалеч…
Изабел гневно се извърна към Джоан.
— Какво искаш да кажеш, Кент? Мога да отида където си поискам!
— О, никога не съм се съмнявала в това, Ваше Височество! И въобще нямах намерение да ви ядосвам. Просто исках да кажа, че… ами нали… Негово Величество разрешава на вашия брат, принц Лайънъл, да язди до Бъркхемстед, а това, хм, как да го кажа… не ми се струва особено справедливо, тъй като той е по- малък от вас.
— Лайънъл иска да стане изкусен боец като по-големия си брат, Уелския принц, и затова винаги го придружава до замъка Бъркхемстед. Знаеш, че Лайънъл винаги е завиждал на Едуард.
Лейди Елизабет Грей въздъхна.
— Всички мъже са убедени, че смисълът на живота е единствено в бойната слава. Моят брат започна да се упражнява с тъп меч още когато беше на седем години.
— А моят брат Едуард започна да взема уроци с истински оръжия преди да навърши десет — гордо заяви Изабел.
— Да, но когато беше на десет години, принц Едуард беше силен като шестнадесетгодишен младеж — обади се Бриана.
— Да — съгласи се Изабел. — Това е така, защото във вените му тече кръвта на Плантагенетите. Моят брат е най-смелият воин в целия християнски свят и макар да е само на шестнадесет години, вече е победител във всички турнири.
— Мъжете се интересуват само от турнири… — тъжно въздъхна Елизабет.
— Тогава трябва да ги накараме да се заинтересуват и от нещо друго — игриво предложи Джоан.
Изабел се нацупи.
— Но когато Едуард свика гвардията си, всички привлекателни млади мъже тръгват след него към Бъркхемстед и Уиндзорският дворец опустява напълно. Предполагам, че и твоя брат Едмънд е с тях.
Джоан веднага реши да се възползва от думите й. Тя отдавна подозираше, че Изабел харесва брат й, младия и красив херцог Кент, прочут с многобройните си похождения сред придворните дами.
— Да, Едмънд е с вашия брат, принц Едуард. Знаете ли, че той е тайно влюбен във вас, Ваше Височество? Колко жалко, че не можем да отидем в Бъркхемстед да ги посетим… — Младото момиче въздъхна с престорена тъга, примесена с отчаяно примирение.
Камериерката на принцеса Изабел сплете косите й в плитки. Сетне ги пристегна с изящна диадема и златни игли, украсени с диаманти. Принцесата забеляза елегантните ръкавици на Бриана и си сложи много красиви, но неподходящи за лов ръкавици, украсени с перли и лунни камъни.
Когато най-после дамите излязоха на двора, неколцина коняри вече ги очакваха с оседланите коне. Соколарите стояха встрани и държаха клетките с ловните соколи. Към крака на всеки сокол бе привързано звънче с гравирано върху него името на собственика му. Соколарите се придържаха към строгите правила на дворцовия етикет — само кралските соколи се ползваха от привилегията да не бъдат затворени в клетки. Тези специално обучени соколи от рядко срещана благородна порода летяха по-високо дори и от орлите.
Бриана притежаваше един дребен сокол, а повечето от младите дами имаха малки ястреби, наричани още „врабчари“. Джоан предпочиташе да ловува с един пъстър керкенез, макар като роднина на краля да имаше право на сокол, който да не пътува до ловното поле в клетка, а да стои върху ръкавицата й. На китката на принцеса Изабел бе кацнал красив мъжки сокол, но той по-скоро символизираше положението й в двора, отколкото да заплашва пернатия дивеч — принцесата не беше много умела в лова със соколи.
След като конярите успяха да настанят младата принцеса и придворните й дами на седлата на конете. Изабел изпъна шия и властно заяви:
— Отиваме в Бъркхемстед!
Конярите тревожно се спогледаха, но никой не посмя да възрази.
Само Бриана и Джоан си размениха триумфиращи усмивки.
Бяха яздили около два километра, когато принцесата забеляза, че соколът й бе откъснал няколко перли от ръкавицата й. Подаде птицата на един от конярите и нареди и на останалите дами да постъпят по същия начин. Соколите пречеха на дамите да яздят по-бързо и групата се движеше доста бавно.
Когато пристигнаха в Бъркхемстед, стражите на наблюдателниците дадоха знак на мъжете, които стояха пред тежката врата на замъка, да вдигнат решетка зад моста. Групата жени, придружена от конярите, едва ли представляваше опасност за добре укрепения замък, в който се намираха над триста въоръжени мъже. Докато преминаваха по подвижния мост, който водеше към вътрешния двор на замъка, слугите, оръженосците и войниците зяпаха с отворени уста елегантните млади дами.
