заповяда да разширят редиците, но английските стрелци успяха да повалят конете на нападащите французи. Корнуолските стрелци на Хоуксблъд, въоръжени с дълги ножове, пропълзяха сред лозята и се нахвърлиха върху френските рицари, преди онези да се изправят на крака.
Маршалът на Франция се опита да спаси синовете на краля и им заповяда да отстъпят. В резултат отстъпващите връхлетяха върху задните редици и във френската армия настъпи пълен хаос. Уорик и Хоуксблъд с малък отряд от конници стремително нападнаха втория френски ешелон. Оръженосецът на принц Едуард сър Джон Шандо извика:
— Сир, сега е моментът за настъпление! Победата ще бъде наша! Бог е с нас!
Знамената със златните кралски лилии, покрити с кръв, падаха в прахта. Отстъплението на французите бе масово и следобед само няколко френски подразделения под командването на крал Жан все още се биеха. Накрая трябваше да избират между капитулацията и смъртта. Дори кралят на Франция се предаде в плен с думите:
— Надявам се, че ще ме предадете жив в ръцете на вашия принц. Ще ви платя достатъчно богат откуп!
Бяха пленени толкова много знатни благородници, че Черния принц не можеше да повярва на щастието си. Когато Рендъл Грей доведе най-младия френски принц, дванадесетгодишния Филип, Едуард го посвети в рицарство на бойното поле.
Вечерта преброиха мъртвите и се установи, че французите бяха загубили повече от десет хиляди воини, а англичаните — само неколкостотин бойци. Бяха пленени френският крал и брат му, четиримата синове на краля, Орлеанският херцог и десетки от най-знатните благородници на Франция, всички, които носеха бели пера на шлемовете си!
Вечерта, когато празнуваха победата край богата трапеза с гъсто френско вино, принц Едуард, за да спази правилата на рицарството, лично сервира храната на краля на Франция.
— Това е най-горчивият ден в живота ми! — мрачно процеди френският крал. — Никога досега френски крал не е бил пленяван от враговете!
— Не! Вие сте най-почетният ми гост! — отвърна Черния принц и вдигна чаша.
Пади, Али и сър Рендъл спяха в палатката на Хоуксблъд, защото господарят им бе решил да пренощува в палатката на принц Едуард. Кристиан и принцът не можаха да заспят. Бяха прекалено възбудени от победата и разговаряха до сутринта.
— Джон Холънд е мъртъв — тихо каза Кристиан.
— Сигурен ли си?
— Да, разпознах тялото му. Гърлото му беше прерязано, а черепът — премазан. Заварих го мъртъв.
Принц Едуард се прекръсти и дълго мълча. Хоуксблъд също не наруши тишината. Накрая Едуард не издържа:
— Това означава, че Джоан е вдовица!
— Така е, Ваше Височество — съгласи се Кристиан и го изчака да продължи.
— Исусе, значи трябва да получа разрешение за брак от папата! Ще отидеш ли в Авиньон вместо мен?
— Ще отида, сир — отвърна Хоуксблъд и се усмихна в мрака. В този миг и двамата се чувстваха всемогъщи като богове.
Най-после Кристиан заспа. Присъниха му се сцени от детството. Той бе красиво дете с черни копринени къдрици и блестящи аквамаринови очи. Всички го глезеха и беше любимецът на харема. После картината се смени. Беше тъмна нощ и Кристиан усещаше тревогата на майка си. Тя го обичаше толкова много, че раздялата й с него бе равносилна на смърт, ала трябваше да се откаже от сина си в името на неговата безопасност.
Кристиан беше приел бойното си кръщение. За невръстното разглезено седемгодишно момче животът сред коравосърдечните нормански рицари беше неимоверно сурово изпитание, но техните уроци се оказаха по-ценни от златото и скъпоценните камъни, които майка му пазеше за него. Събуди се плувнал в пот. Прелестното лице на майка му още бе в паметта му, но приятният спомен бе пронизан от болезнената мисъл, че над бъдещето му е надвиснала неизбежна заплаха.
Хоуксблъд стана и отиде да разбуди оръженосците си. Али скочи веднага и бързо се облече. Пади започна да се оплаква, че току-що бил заспал, а вече го будят.
— По-добре да беше спал през нощта, вместо да приказваш до сутринта, Пади — засмя се Хоуксблъд. — Трябва да замина за Авиньон по заповед на принц Едуард и ще взема Али със себе си. А ти, Пади, заедно с Рендъл ще бдите над нашите дами. Моята мисия не е тайна, но по-добре е да не се разчува за нея.
Али се наведе над Пади и прошепна:
— Кажи на Глинис… — Той се поколеба. После си каза, че е нелепо да крие чувствата си пред приятеля, който бе спасил живота му. Пади му бе най-близкият и верен другар от години. — Кажи на Глинис да започне да шие сватбената си рокля… не, може да й се стори много нахално. Просто й кажи, че скоро ще се върна при нея.
По обратния път към Бордо граф Уорик се почувства уморен и остарял. Беше доволен, че войната с Франция е свършила. Плантагенетите бяха пленили краля на Шотландия и краля на Франция. Вероятно през идните няколко години щеше да царува мир, а за следващата война той щеше да е прекалено стар, за да воюва. Винаги бе изпитвал страх от този ден, но сега, когато този ден бе настъпил, Уорик изпита само облекчение. И умора. Безкрайна умора, която сякаш пълзеше по вените му и проникваше в костите.
Пади пръв забеляза, че старият воин се олюля на седлото. Разбра, че нещо не е наред с маршала, който винаги яздеше гордо изправен. Извика на Рендъл и двамата пришпориха конете си. Видяха, че очите на Уорик се затварят от умора, и се опитаха да го ободрят с викове и шеги.
Вестта за изключителната победа на Черния принц бе изпреварила армията и когато наближиха Бордо, пътищата бяха изпълнени с ликуващи хора. Поздравяваха победителите, посрещаха ги с целувки и гирлянди от цветя, поднасяха им вино и хляб.
Кралят и кралицата бяха в траур заради смъртта на младата принцеса Йоанна, която им бе отнета от коварната болест. Ала Едуард III не позволи на мъката и болката да затъмнят радостта от победата. Заповяда да изпратят височайшите пленници в Англия заради собствената им безопасност и определи срока за получаване на откупа.
Пади и Рендъл съпроводиха Уорик до дома му и го оставиха на грижите на слугите му. Графът беше болен и Пади се молеше Хоуксблъд и Али да се върнат по-скоро. И двамата разбираха от болести, докато той беше безпомощен. Най-много се страхуваше да не би граф Уорик да се е заразил от черната чума.
Когато Пади приближи къщата на Хоуксблъд, от вратата изскочи Адел и се хвърли на шията му. Целуна го, шепнейки благодарствена молитва, че се е върнал жив и здрав, и накрая избухна в сълзи. Пади беше трогнат от чувствата на жена си и също се просълзи.
В този миг се появи Бриана — с поруменели страни, задъхана и по-красива от всякога.
— Той върна ли се с вас? — нетърпеливо попита тя.
Пади поклати глава. Бриана видя пълните със сълзи очи на оръженосеца и се хвана за сърцето. Това беше най-тежкият миг в живота й.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
— Не, милейди, не е загинал. Слава Богу, господарят ни е жив и здрав. Но трябваше да замине спешно за Авиньон с важно поръчение от принц Едуард, макар че според мен по-добре да не беше удостоен с тази чест от Негово Височество. Лошото е другаде — баща му се разболя много тежко. Дори очаквах да го загубим по обратния път към Бордо.
— Граф Уорик? Да не е ранен при Поатие? — разтревожи се Бриана.
— О, не, не е ранен! Страхувам се от… е, нали се досещате какво имам предвид?
— Мили Боже, да не е болен от чума? Горката принцеса Йоанна умря само преди една седмица!
Пади тъжно поклати глава.
— Хоуксблъд и Али са по-добри от всички лекари в Бордо, но аз съм пълен невежа в медицината.
— Трябва да видя нещастния граф. Може би Глинис ще му помогне. Тя разбира от билки и лекове.
Глинис едва вчера се беше върнала в апартамента на Джоан. Прислужницата благоразумно бе изчакала
