Графът избухна в смях. Тъгата изчезна от лицето му, а аквамариновите му очи весело заблестяха.
— И какъв щеше да бъде отговорът ти?
— Щях да кажа „да“! — Очите на Бриана закачливо светнаха. Не искаше да го огорчи с признанието, че се е чудела как по-любезно да му откаже.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Кралят и принц Едуард заедно с останалите членове на Кралския съвет дойдоха да при граф Уорик, за да изслушат мнението му за примирието с французите. Гордостта не позволяваше на графа да посрещне такива знатни гости излегнат в постелята, затова Глинис и Бриана му помогнаха да стане, да се измие и го настаниха в голямото красиво кресло, покрито с кожа.
Кралят и благородниците дълго обмисляха кои територии да запазят за английската корона и кои да отстъпят на французите. Около размера на откупа се завърза оживен спор. Много разногласия имаше и за срока на примирието. Изправена на балкона, Бриана чуваше как с разгорещени гласове мъжете в стаята крояха бъдещето на двете нации.
Черния принц бе решил да извоюва суверенитет за колкото е възможно по-голяма част от Южна Франция. Докато го слушаше, Бриана се запита дали принц Едуард се е заклел да върне всички завоевания на прадедите му, изгубени от англичаните при царуването на крал Джон и неговия син крал Хенрих III преди век и половина?
Всички настояваха пред краля да запази Кале. Това бе най-трудно извоюваната победа и честта на Англия не позволяваше да върнат стратегическата крепост на омразните французи.
Уорик беше загрижен най-много за размера на откупа. Графът предложи сума, десетократно надвишаваща първоначално предложената, като не искаше да изслуша доводите на другите благородници, които бяха убедени, че такъв огромен откуп не е по силите на победената Франция. Бриана беше наясно, че граф Уорик не е алчен мъж. Съображенията му бяха по-скоро доста практични — той знаеше, че Плантагенетите ще прахосат много пари за своите прищевки, а в момента кралската хазна беше почти опразнена. Законите на рицарството не позволяваха на английски крал да лишава френския крал, френските принцове и останалите знатни особи от лукс и всички удобства по време на пленничеството им. Освен това тук пряко се намесваше честта и гордостта на суетните Плантагенети. Затова Уорик мъдро предложи французите да се постараят да поемат по-голямата част от разходите.
Най-накрая се заеха да решат срока на примирието. Тъкмо това най-много вълнуваше Бриана. Едва не извика от радост, когато чу, че цели седем години няма да се водят войни във Франция.
Отсъствието на Хоуксблъд я угнетяваше. Вече не можеше да си представя живота без него. В потайните дълбини на сърцето си тя усещаше, когато с него се случваше нещо лошо. Напоследък бе обхваната от съмнения относно завръщането му. Колко глупаво и лекомислено бе да си въобразява, че нейният любим е безсмъртен. Та нали и той бе от плът и кръв, нали и него го застрашаваха какви ли не опасности… злополуки, болести… изкушения…
Ръката й се спусна към корема. Дали вече носеше дете от него под сърцето си? Може би трябваше да отиде в църквата, да коленичи пред олтара и да се помоли бъдещото им дете да не израсне без баща? Отчаяно искаше това дете, искаше го така, както не бе искала нищо досега. Само по този начин може да осигури безсмъртието на Кристиан Хоуксблъд!
Изтри сълзите от очите си и се усмихна. Започна да пресмята на пръсти месеците до раждането — ако наистина беше бременна — оказа се, че трябва да го очаква някъде около своя рожден ден, петнадесети юли.
Бриана обичаше да играе шах с граф Уорик — двамата прекарваха часове над дъската с изящните фигури от слонова кост. Знаеше, че той много се радва на нейната компания. Тази радост се оказа споделяна и от двамата. На повърхността той изглеждаше суров и безмилостен, но младата жена знаеше, че има чувствително и нежно сърце и че самотата го измъчва. Не му се искаше тя да се връща в своята къща, ала вече бе достатъчно здрав и не биваше да я задържа повече при себе си.
Когато Бриана се прибра, видя, че Адел има малко котенце. Пухкавата топка се наричаше Мъфи. Нешър го преследваше непрекъснато и всички от сърце се забавляваха, докато наблюдаваха лудориите им.
Бе изминало дълго време, откакто четирите жени не се бяха виждали, и Бриана реши да обядват в градината край фонтана и да си поговорят на спокойствие. Вече беше септември и трапезата им бе отрупана с щедрите плодове на есента. Имаше зрели дюли, круши, кайсии и сочни сливи, както и чинии със смокини, фурми и различни ядки.
Глинис изяде една сочна фурма и облиза устните си.
— Измина цяла седмица, откакто войската се завърна. Не разбирам защо Хоуксблъд и Али още ги няма.
Джоан, която внимателно вадеше апетитните червени семена на един нар, уверено каза:
— Всеки момент ще се върнат. Трябвало е да отидат в Авиньон.
Всички разбраха, че младата жена иска да им каже нещо важно и я погледнаха с интерес.
— Кристиан е отишъл при папата, за да получи разрешение за брака ни с принц Едуард. Но моля ви, не казвайте на никого. Знам, че много хора ще бъдат против.
— Защото сте втори братовчеди ли? — попита Адел.
— Не. Кралица Филипа ме смята за безсрамна и лека жена, защото съм била сгодена за двама мъже едновременно, а сега внезапно се превърнах в доста богата и желана вдовица. Всяка вечер в голямата зала на двореца около мен се въртят много ухажори и тя ме мисли за лекомислена. Едуард гори от нетърпение да обяви за нашия брак, но ми обеща, че ще го запази в тайна, докато не получим разрешението от папата. Казах му, че няма защо да ревнува. Тези мъже се стремят само към парите ми.
Жените се засмяха. Имаше доста мъже, които не се интересуваха само от парите на Джоан.
— Откакто Хоуксблъд замина за Авиньон, изтекоха толкова дни, колкото да отидат и да се върнат пет пъти от Авиньон до Бордо — разтревожи се Глинис. — Авиньон е близо до Марсилия, голямото пристанище на французите на Средиземно море, а според слуховете именно в Марсилия чумата върлувала най-силно. Говори се дори, че са измрели повече от петнадесет хиляди души там.
Бриана взе една слива и тъкмо се готвеше да я захапе, когато мрачните думи на Глинис я накараха да я остави. Паника се надигна в гърдите й. Припомни си как Кристиан бе пристигнал посред нощ, за да се сбогува с нея. Тогава някакъв скрит, потаен глас й бе прошепнал, че може би няма да го види отново. Дали съдбата щеше да й предаде най-суровия, най-жестокия урок през живота й? Или това ще бъде наказанието й за всичките й грехове? Животът не е приказка, в която краят винаги е добър. Наистина се беше омъжила за принц, но как можеше да бъде щастлива без него!
Замисли се за книгата, която пишеше от няколко дни, и решението изплува в мислите й. Непременно трябва да измисли щастлив завършек. Може би Кристиан никога няма да я прочете, но ще я прочете неговият син, техният син.
— Те ще се върнат, Глинис. Трябва да изтръгнеш тези мрачни съмнения от душата си.
Адел горещо се молеше надеждите на Бриана за връщането на Кристиан да не се окажат напразни. Но все пак беше доста странно, че закъсняваше толкова много. Понякога секретарите на папата протакаха с месеци разрешенията за брак на знатни особи, особено ако са престолонаследници. Редно бе Хоуксблъд да остави пергамента с молбата на принца в папския дворец в Авиньон и веднага да поеме по обратния път към Бордо, а не да чака със седмици отговора, жадуван от Джоан и Едуард. Накрая сърцето на Адел започна да се свива от страх при мисълта, че тя и Бриана никога няма да видят отново нито Кристиан, нито оръженосеца му. Разбира се, в никакъв случай не трябваше да издава тревожните си опасения, за да не разруши надеждите на Бриана.
Един ден Глинис не издържа и прибра в сандъка си сватбената рокля заедно с всички надежди за щастлив брак. Готова бе на всичко, за да ускори връщането на своя Али — и на всевъзможни заклинания, и на жертвоприношения пред олтара на древната богиня, пророчицата от Уелс. Беше стигнала дори дотам, че започна да подозира дали няма някаква връзка между прекалено дългото отсъствие на Кристиан и загадъчното изчезване на баронесата Лизет дьо Сен Ло. Според Адел вече се натрупаха доста много съвпадения, за да не се усъмни в някаква коварна игра на съдбата. Бриана не бе чак толкова заслепена, че да не забележи състрадателните погледи, с които я удостояваха всички придворни дами, дори и най-
