Изабел се замисли. Двамата с баща си щяха да бъдат великолепна двойка, а освен това всички щяха да видят новата й рокля.
Едуард понижи глас.
— О, Господи, Годенал се кани да започне нова балада за подвизите на сър Роланд и Карл Велики7 и едва ли ще остане време за танци.
Изабел нетърпеливо подръпна ръкава на баща си.
— Татко, толкова много искам да открия танците с теб. Нима цяла вечер ще трябва да слушаме Годенал?
— Скъпа, всички обичат епическите балади. Той е изключителен съчинител и може да разплаче всички присъстващи.
— Да, от скука — раздразнено отвърна принцесата. — Ти явно не искаш да танцуваш с мен. — Тя капризно сви устни.
Крал Едуард ласкаво я потупа по ръката. Младите бяха толкова нетърпеливи и буйни. Той кимна на Годенал да дойде при него, прошепна му няколко думи и даде знак за започване на танците.
Дамите и господата излязоха в галерията, докато се преместят масите до стените, за да се открие пространство за танците. Бриана повече не можеше да се сдържа и хвана приятелката си за ръката.
— Кралят ми е избрал годеник — развълнувано прошепна тя в ухото на приятелката си.
— О, Бриана, кой е той?
— Робер де Бошан.
— Синът на Уорик? Вие ще бъдете най-красивата двойка в двора. Струва ми се, че ти завиждам. Всички дами са луди по него.
— Още не мога да повярвам на късмета си.
— Може ли да се присъединя към вас, госпожици? — чу се дълбок глас зад тях и Бриана смутено се извърна.
Озова се лице в лице с русокосия гигант. Той наистина беше най-привлекателният млад мъж, когото бе срещала досега. Внезапно почувства, че езикът й се скова, а краката й сякаш се сраснаха с пода.
— Чувам музика — намеси се Джоан. — Вероятно залата е готова за танците.
Тримата се отправиха към залата. Бриана си представяше как всички погледи са вперени в нея и в младия благородник. Сърцето й щеше да се пръсне от гордост. В този миг към тях се приближи Адел. Девойката възвърна спокойствието си и отправи ослепителна усмивка към Робер де Бошан.
— Адел, позволи ми да ти представя Робер де Бошан. — Името му й звучеше като ангелска музика. — Това е моята леля Адел.
Той галантно се поклони, взе ръката на Адел и я приближи към устните си. В очите му блесна закачливо пламъче.
— Вие сте твърде млада, за да бъдете придружителка. — Тези думи му спечелиха мигновено сърцето на Адел. — Мога ли да помоля за вашето разрешение да поканя племенницата ви за един танц?
В този миг Адел бе готова да му даде разрешение за всичко.
Изабел и кралят вече танцуваха и след няколко минути залата се изпълни с двойки.
Принц Едуард се мъчеше да си проправи път към Джоан Кент. Ала Уилям де Монтегю стигна пръв до нея. Девойката следеше с крайчеца на окото си всяко движение на Едуард. Тя подари една очарователна усмивка на Монтегю и двамата се понесоха в танц. Тази сутрин тя бе видяла как Едуард се разгневи, когато му каза, че може би е имала любовна среща в параклиса. Искаше да го накара да ревнува, за да засили интереса му.
— Съжалявам за баща ти, Уилям.
— Проклети французи. Нямам търпение да прекося канала. Войната е единственият достоен отговор. Ала преди да замина, искам да поговорим сериозно, Джоан. Знаеш, че си завладяла сърцето ми. На тази земя за мен не съществува друго момиче освен теб. Мисля за теб ден и нощ.
— Това, за което мислиш ден и нощ, е войната.
Той се усмихна.
— Когато добия рицарско звание, аз ще се посветя само на теб и няма да се успокоя, докато не те спечеля. Няма да приема отрицателен отговор — страстно завърши той.
Принц Едуард не отделяше поглед от двойката и когато танцът свърши, бързо застана пред тях.
— Е, братовчедке, ще танцуваш ли с мен? — нехайно попита Едуард.
— Ако не можете да си намерите партньорка, ще се смиля, Ваше Височество — подразни го Джоан.
— Монтегю ми се стори доста настойчив — каза принцът, когато двамата се отдалечиха. — Да не би да си въобразява нещо за теб?
— Казах му, че съжалявам за баща му. — Тя подигравателно нацупи устните си. — Да не ревнуваш?
— Той целувал ли те е? — настоя Едуард и гневно стисна устни.
Джоан го изгледа с премрежен поглед.
— Опита се. — Джоан видя как един мускул на бузата му заигра и ръцете му грубо я притиснаха към силните му гърди. Тя се вцепени. — Едуард, всички ни гледат.
— Съжалявам, Жанет, но ти ме караш да полудявам. Искам да бъда с теб… да говоря с теб, да отидем някъде, където ще бъдем сами.
— Това е невъзможно, Ваше Височество.
— Когато си наумя нещо, нищо не е невъзможно. Просто трябва да приложим по-хитра стратегия.
— Говориш за ухажването като за военни маневри.
Искаше му се да я задуши в прегръдките си. Тя беше толкова малка и крехка. Господи, не можеше да мисли разумно, когато тя беше така близко до него. Вдигна глава и се огледа.
— Ще танцувам с Изабел, а ти танцувай с брат си. После го накарай да те изведе в галерията.
Робер де Бошан се поклони на Бриана
— Ще танцувате ли с мен, лейди Бедфорд?
— О, да, Ваше Благородие, аз обичам да танцувам. — Уплаши се да не да му се е сторила твърде нетърпелива. Когато се плъзнаха по дансинга, тя сведе поглед. Танцуваха известно време докато Бриана събра смелост и вдигна поглед. — О, имате рана на врата! — смутено избъбри тя.
— Драскотина. Белезите от рани са чест за воина, лейди Бедфорд.
Бриана никога не бе смятала, че белезите са чест за един рицар. Явно мъжете гледаха на някои неща по-различно от жените. Вероятно белезите от рани бяха доказателство за проявен героизъм. Припомни си белезите по лицето на граф Уорик и потръпна.
— Струва ми се, че не съм добър танцьор, лейди Бедфорд. — Младият мъж беше наистина твърде огромен, за да танцува елегантно. Движеше се тромаво, но внезапно това й се стори много трогателно.
— Моля ви, наричайте ме Бриана. — Господи, май отново проявява нетърпение!
— Само ако вие се съгласите да ме наричате Робер.
— „Ваше Благородие“ и „лейди Бедфорд“ звучи толкова надуто. — Е, поне беше откровена!
— Бриана, аз искам да бъда твоят рицар на турнира. Ще ми дадеш ли шалче или ръкав, за да ги нося на турнира?
О, разбира се, Робер! За мен ще бъде чест.
Когато наближи краят на танца, принц Лайънъл се приближи и потупа Робер по гърба.
— Бошан, ела да седнем заедно. Ти мразиш танците като мен. — Погледът му похотливо се плъзна по устните на Бриана, а сетне се спря на гърдите й. — Тя наистина е апетитна, но е от придворните на кралицата и не става за забавления в леглото.
Бриана се изчерви до корените на косите си.
— Принц Лайънъл, лейди Бедфорд и аз скоро ще се сгодим, надявам се — сухо рече Робер.
— А, така ли? Ти наистина си щастливец! Е, в такъв случай тя няма да ти откаже любовните удоволствия — засмя се принцът, възхитен от собственото си остроумие.
Бошан прегърна Бриана през раменете, за да я отведе по-далеч от него.
— Извинете ме, Ваше Височество, трябва да върна лейди Бедфорд на леля й, а след това ще бъда щастлив да се присъединя към вас.
Бриана бе трогната от нежното му внимание.
