Уорик изучаваше мургавото лице с ястребови черти, гордо и надменно като на истински арабски принц. Той беше буен, безстрашен, жесток и загадъчен, притежаваше всички качества, с които можеше да се гордее един мъж.
Най-накрая графът заговори:
— Майка ти имаше силно чувство за хумор и сигурно заради това те е нарекла Кристиан8.
— Знаеше ли за мен? — Думите бяха остри като стрели.
— Ако знаех за теб, ти щеше да израснеш в замъка Уорик. Преди десет години срещнах един рицар от Ордена на хоспиталиерите9 на изток, който бе узнал от други източници, че имам син. Не му повярвах! Не исках да повярвам! Не можех да приема мисълта, че тя ме е измамила. И сега, след толкова години, все още не мога да повярвам.
Кристиан с неохота си призна, че Уорик говори истината. Макар майка му винаги да бе настоявала, че Уорик не знае за съществуването на сина си, той не й вярваше. Смяташе, че тя говори така, за да извини норманския рицар, който бе пленил сърцето й.
— Реших да не правя разследвания. Ако това беше истина, ти щеше да израснеш като смел воин и щеше да дойдеш при мен, когато си готов да се срещнеш с баща си. Ако беше лъжа… моите надежди щяха да бъдат унищожени.
Думите бяха искрени и явно идваха от сърцето му. Хоуксблъд знаеше, че закален воин като Уорик няма да говори лъжи.
— Струва ми се, че ожаднях. — Графът нареди да му донесат кана бира и предложи на Кристиан.
Когато влезе в стаята, Хоуксблъд нямаше намерение да пие с Уорик. А сега седеше и пиеше от бирата му. Двамата мъже мълчаха. Хоуксблъд беше потаен мъж и не се доверяваше лесно на хората. Накрая той заговори:
— Живеех в двореца до седемгодишната си възраст. Въпреки че това се пазеше в строга тайна, аз знаех, че принцесата е моята майка. Ала когато баща й уреди да се омъжи, животът ми вече беше в опасност и тя ме изпрати в Йерусалим в Ордена на хоспиталиерите. — Той замълча, припомняйки си миналото и продължи: — В нощта, когато се сбогуваше с мен, тя ми съобщи името ти. Бях посветен в Тайния орден. Когато навърших десет години, обучението ми продължи при норманските рицари.
Това му казваше всичко. И нищо.
— Какво представлява този Таен орден? Да не би да е нещо подобно на Ордена на тамплиерите10?
— Тайният орден е оцелял, защото никой нищо не знае за него освен посветените — решително отвърна Кристиан.
— Защо се наричаш Хоуксблъд?
Изглежда, мъжът наистина се интересуваше от съдбата му.
— Отидох сам, без никакви оръжия, в Руб ал Кали, в Празната пещера.
— Онова прочуто свърталище на духове, демони и други зли сили — кимна Уорик.
— Оцелях, като убивах и се хранех с ястреби.
— Как? — скептично попита Уорик.
Кристиан протегна ръце към него. В този прост жест се съдържаше цялата истина. Уорик бе убеден, че синът му винаги ще оцелява благодарение на двете си голи ръце. И така, това беше първородният му син. Законен син. Неговата арабска принцеса се бе съгласила да се омъжи за него по християнските закони. Уорик не изпитваше угризения, че не бе казал истината на жената, за която се бе оженил в Англия. Тя не знаеше нищо и затова не бе страдала от факта, че всъщност не му е била законна съпруга. Но сега го прониза силна болка при мисълта, че синът му Робер, който се смяташе за негов единствен наследник, всъщност е незаконороден.
— Ти си се нарекъл с името Хоуксблъд, но имаш право да носиш името Бошан. — Това беше потвърждение, а не въпрос, и Кристиан остана доволен. Може би щеше да използва името, ако това се окажеше необходимо за целите му.
— Виждал ли си отново майка си?
— Когато навърших шестнадесет години, станах еничар, така че понякога имах възможност да я виждам. Баща й и съпругът й бяха мъртви и вече нямаше опасност за живота ми. Двамата й братя си поделиха имотите на баща й и основаха елитния корпус на османската армия. Всъщност повечето от еничарите бяха християни по рождение.
Дори Уорик бе впечатлен от вестта, че синът му е бил в елитния еничарски корпус. Тази войска никога не бе губила битка. Те бяха завладели всички византийски провинции.
— А защо напусна?
В стаята отново настана тишина. Ако му кажеше, това щеше да разкрие слабостта му, неговата ахилесова пета.
Така да бъде.
— Защото ние превръщахме в роби тези, които взимахме в плен.
Тишината стана непоносима. Сега Уорик беше този, който се страхуваше да не разкрие колко уязвим се чувства в момента.
— Добре ли е принцеса Шарон? — „Моята арабска роза“ — проплака сърцето му.
— Тя е добре. Отново се сгоди.
— Сгоди ли се? — Уорик изръмжа като ранено животно.
— Тя е невероятно красива — отвърна Хоуксблъд. Думите му сякаш посипаха сол в отворена рана. Бе разбрал слабостта на могъщия граф Уорик.
— Преди колко време?
— Напуснах Арабия преди три години. Бях наемник — воювах за този, който плащаше най-добре. След това отидох във Франция. Трябваше да избирам на коя страна да се бия. Избрах Англия.
Уорик кимна със задоволство.
— Дошъл си точно навреме за турнира.
За пръв път Хоуксблъд повиши глас:
— Турнир ли? За това ли мислите сега? Няма ли по-важни неща? Филип Валоа вече е събрал сто и петдесет кораба!
— Това са само слухове… нища не е потвърдено.
— Не било потвърдено! Лично ги видях! — извика Хоуксблъд.
Лицето на баща му пребледня. В очите му с цвят на аквамарин проблесна опасен пламък.
— Ела с мен.
Може и да не се обичаха, но между двамата мъже бе възникнало взаимно уважение.
Помещението на телохранителите и залата за аудиенции на краля бяха празни.
— Къде е кралят? — властно попита Уорик един от минаващите оръженосци.
— Той е в парка, за да провери как вървят приготовленията за турнира, Ваше Благородие.
— Кажи му, че имам много важни новини за него!
Оръженосецът хукна към парка.
Кристиан огледа разкошно обзаведената стая.
— Очаквах, че кралят живее в по-спартанска обстановка. Чух, че има големи дългове, и то за предишните военни кампании.
— Така е — усмихна се Уорик. — Крал Едуард е оптимист. Когато някоя военна операция излезе неуспешна, той не оплаква загубите, а пристъпва към следващата.
— Как може да си позволи да живее в такъв разкош?
— Взима назаем. Може да увеличи данъците, но не желае. Затова е толкова популярен сред народа. Взима като данъци само една десета от това, което му се полага, и затова се налага да прави дългове. Не съди прибързано, изчакай, докато го опознаеш.
Хоуксблъд се чудеше дали кралят ще се отзове на повикването на Уорик. Може би той бе просто един крал-кукла. Ала не му остана време за по-нататъшни размишления. Вратата рязко се отвори и в стаята влязоха двама мъже. Крал Едуард бе облечен по последна френска мода — с тесни панталони и жакет в небесносиньо, който стигаше до бедрата му и бе украсен със златна бродерия. Като се изключи брадатата,
