— Джоан, ти си непоправима кокетка! — засмя се Бриана, а очите й заблестяха по-ярко от скъпоценните камъни.
В балната зала принцеса Изабел ги посрещна с надменно кимване:
— Едуард ще ме заведе утре на лов със соколи. Искам ви и двете при мен един час преди той да дойде да ме вземе от апартамента ми.
Джоан не бе виждала Едуард целия ден. Познаваше Изабел и знаеше, че стига да може, принцесата ще лиши и нея, и Бриана от участие в утрешния лов.
Тази вечер кралица Филипа се появи в балната зала и кралят посвети цялото си внимание само на нея — хранеха се от обща сребърна купа, смееха се и разговаряха по време на цялата вечеря.
Принцеса Изабел беше намусена, защото тази вечер не бе център на вниманието. Нито принц Едуард, нито принц Лайънъл се хранеха на кралската маса — и двамата предпочетоха да седнат на общата маса при останалите благородници.
Принц Джон изобщо не обръщаше внимание на сестра си. Макар да бе още момче, по интелект той превъзхождаше Изабел.
Сърцето на Джоан се сви от разочарование, защото нямаше да има възможност да пофлиртува с Едуард, но скоро тя забрави за него, като видя Робер де Бошан, седнал до принц Лайънъл. Веднага смушка приятелката си.
— Бриана, виж! Та той не сваля поглед от теб!
— Хм, не ми се вярва… — прошепна смутената девойка. — По-скоро ми се струва, че гледа някъде зад нас.
Джоан се взря за миг в златокосия красавец, а сетне бавно огледа дългата маса.
— Знаеш ли, май имаш право. Всички са се зазяпали някъде зад нас. Защо ли? О, чакай, да не би да се е появил загадъчният арабин?
Бриана обаче не я чу, защото не сваляше поглед от бъдещия си годеник. Той надигаше чаша след чаша заедно с принц Лайънъл и за разлика от друг път нито веднъж не се засмя.
Тази вечер кралица Филипа се придружаваше от придворния си поет, който изпя няколко любовни балади на фламандски. Ала кралицата не остана до края на вечерта. Напусна пиршеството доста рано и отведе краля със себе си.
Джоан и Бриана се надигнаха, за да изпратят с поклон Техни Величества и хвърлиха по един поглед зад гърба си. Около принца се бяха скупчили десетина мъже, увлечени в оживен разговор. Девойките се спогледаха и тръгнаха към галерията.
След миг Робер де Бошан се приближи към тях и спря пред Бриана.
— Добър вечер, милорд — глухо промълви тя.
Джоан й се притече на помощ.
— Бриана току-що ми показваше пергаментите си, които кралицата е разрешила да бъдат изложени в галерията.
— О, не, моля те, не! — Бриана внезапно възвърна гласа си.
— Не бъди толкова скромна. Сигурна съм, че Робер ще се зарадва, когато види колко си талантлива.
Бриана винаги беше се удивлявала на непринудеността на приятелката си — как бе възможно да бъбри така безгрижно с мъж като Робер? Пергаментите, подлепени с кожа, бяха изложени на масите под цветните прозорци в галерията. Рисунките върху тях разказваха легендата за крал Артур и рицарите на Кръглата маса. Беше се постарала да позлати всички главни букви и бе нарисувала изящни илюстрации — прочутия меч Екскалибур, Мерлин Магьосника, кралица Дженевра.
Но още след първия поглед върху красиво изписаните пергаменти Робер де Бошан смръщи вежди.
— Ти можеш да пишеш? — В гласа му усещаше обвинителна нотка.
Джоан веднага разбра, че не трябваше да му показва пергаментите.
— О, изглежда вие не умеете да пишете. Така ли е, милорд?
Той подигравателно се засмя.
— Писането е недостойно занимание. Това е работа на свещениците и писарите.
Бриана не успя да прикрие огорчението си. Думите му я пронизаха като кинжал. Робер забеляза, че девойката посърна, и побърза да се извини:
— Не възразявам да пишеш и рисуваш, щом това те забавлява.
Бриана прехапа език. Не трябваше да се кара още отсега с бъдещия си съпруг, иначе въобще нямаше да се омъжи. Погледна го и се смая от злобния блясък в сините му очи. Ала той изчезна толкова бързо, че девойката се запита дали не си е въобразила. Обърна се, за да види кой бе предизвикал такива силни чувства. Внезапно застина на мястото си. Сякаш времето спря. За миг си помисли, че сънува.
Към тях се приближаваха двама мъже, но тя дори не удостои с поглед принц Едуард. Не можеше да откъсне поглед от чернокосия мургав рицар от дясната му страна. Опита се, но очите й не можеха да се отклонят от него. Той беше облечен в пурпурна копринена туника с избродиран на гърдите черен ястреб, разперил криле и сякаш готов да полети във висините. Мургавото му лице излъчваше мъжественост, зеленикавосините му очи блестяха като два аквамарина.
Всичко в нея настръхна. Ноздрите й поеха аромата на сандалово дърво, излъчван от непознатия, който се сля с уханието на нейния парфюм от фрезия. Самата тя сякаш заблестя в нефритенозелената си рокля, а изумрудите на колана й заискриха като окъпани в слънчеви лъчи.
Кристиан не можеше да помръдне. Това бе
Очите му се разшириха, дъхът му секна от дивната й красота. Усети нейното предизвикателно женствено ухание. Всичко в него се напрегна при спомена за голото й тяло, обвито в златистите коси, достигащи до глезените. Като че ли цялото му същество бе погълнато от буйна вихрушка. Нима всичко бе предрешено?
Мъжът и жената се гледаха като омагьосани, забравили за всичко наоколо. Зениците му се разшириха и потъмняха.
Бриана стоеше като замаяна, сърцето й забави ритъма си, а кръвта сякаш се сгъсти във вените й. Дори забрави да диша. Ръката й се вдигна до гърлото, тя сякаш умоляваше за глътка свеж въздух.
Гласът на Робер де Бошан разруши магията.
— Това е моят брат Кристиан Хоуксблъд… лейди Бриана Бедфорд.
— Милейди — каза мургавият воин и се поклони. Когато вдигна глава, очите му я гледаха толкова настойчиво, че тя неволно се отдръпна към Робер де Бошан. Обръщението „милейди“ прозвуча многозначително, сякаш тя бе неговата дама.
Бриана не смееше да погледне отново към тъмнокосия рицар. Огледа нервно залата. Всички се държаха както обикновено — смееха се, разговаряха, дамите флиртуваха с благородниците. Ала девойката знаеше, че това, което се бе случило между нея и мургавият непознат, бе нещо необикновено.
Когато принц Едуард представи Кристиан на братовчедката си Джоан Кент, той най-после отклони поглед от Бриана и се обърна към приятелката й.
Бриана пое дълбоко въздух.
Джоан, която рядко губеше самообладание, се усмихна и каза:
— О, значи вие сте арабският рицар, който възбуди любопитството на всички в двореца? Нямах представа, че граф Уорик има и друг син.
— Нито пък той, милейди — усмихна се Кристиан.
Отговорът бе остроумен и всички се засмяха. Гласът му бе дълбок и богат, с едва доловим акцент. Бриана забеляза, че този път обръщението „милейди“ прозвуча съвсем обикновено.
Кристиан Хоуксблъд огледа пергаментите.
— Тези рисунки са много красиви. Напомнят ми за изключително ценните манускрипти, които съм виждал в Багдад.
— Багдад ли? — Робер презрително се засмя.
— Багдад е един от древните центрове на културата и науката — каза принц Едуард, — и то още по времето, когато европейците не са можели да пишат дори имената си! Всички тези рисунки ваши ли са, лейди Бедфорд?
— Да, Ваше Височество — отвърна Бриана и се изчерви.
