Господи, защо отново разговорът се насочваше към писането, след като Робер се бе изказал с такова презрение за него?
Джоан не можа да се стърпи и се обърна към Кристиан.
— Споделяте ли възгледите на брат си, че писането е глупост?
Хоуксблъд развеселен я изгледа.
— Едва ли. Аз съм превеждал от персийски и санскрит на арабски.
— Може би от теб ще излезе добър свещеник — пошегува се Робер.
— Според мен той ще бъде отличен във всичко, с което се заеме. — В думите на принц Едуард прозвуча неподправено възхищение от неговия нов приятел.
— Тогава да видим дали сте толкова отличен в танците, милорд — закачливо се усмихна Джоан и хвана ръката на Кристиан.
Вътрешно Робер де Бошан кипеше от ярост. Даде воля на гнева си, след като това чуждоземно копеле, новопоявилият се брат, се отдалечи.
— Твоята приятелка, Джоан Кент, е една малка уличница.
Очите на принц Едуард гневно блеснаха. Той лесно избухваше, особено ако някой засегнеше близък нему човек. Ръката му се вдигна и зашлеви Робер през лицето.
— Ти си също толкова сквернословен, както и брат ми Лайънъл. — Извърна се и взе ръката на Бриана. — Елате с мен, лейди Бедфорд.
Бриана беше ужасена! Не знаеше как да постъпи. Трябваше да се подчини на заповедта на Уелския принц, но, от друга страна, трябваше да бъде лоялна към бъдещия си съпруг. Защо мъжете се държат толкова… глупаво? Всъщност тя бе възмутена от изказването на Робер де Бошан за Джоан. Думите му не подхождаха на благородник! Тази вечер той беше в отвратително настроение и Бриана знаеше, че Кристиан Хоуксблъд бе причината за това. Сърцето й се изпълни с жалост към Робер. Горкият Робер се боеше до смърт от сравнението между него и загадъчния му брат.
Когато принцът и Бриана влязоха в балната зала, Кристиан Хоуксблъд и Джоан се насочиха към тях. Хоуксблъд знаеше, че Едуард и Джоан изгарят от нетърпение да останат сами.
Принцът благодарно му се усмихна, разтвори ръце и Джоан потъна в тях. Всичко стана много бързо и естествено.
Бриана се оказа лице в лице с мургавия арабин. Гордата му глава се склони в лек поклон.
— Милейди, госпожо моя!
Сърцето й буйно заби, пулсът й се ускори, а бузите й се покриха с червенина. Никога не бе срещала по- надменен и уверен в собствената си сила мъж.
— Не ме гледайте по този начин! Не съм ваша! — Тя предизвикателно вирна брадичка. Един глас вътре в нея крещеше:
Той бе обзет от силна възбуда. Във виденията му тя имаше изключително въздействие върху него, а сега, когато стоеше в плът и кръв пред него, той трябваше да напрегне цялата си воля, за да възвърне самообладанието си. Стисна ръце, за да потисне порива си да докосне бенката на бузата й. Тя имаше и друга бенка, която искаше да погали с пръсти. Златистата й коса светеше като ореол около гордо вдигната глава. Никога не бе срещал жена с такива великолепни коси. Жените от Арабия, Гърция и Византия имаха черни коси. Представи си я как лежи, златистият водопад покрива тялото му, а от устните й се изтръгват викове на удоволствие. Сякаш бе надникнал в бъдещето.
— Виждал съм ви много пъти, милейди.
— Къде? — подигравателно попита тя.
— В моите видения.
Това наистина бе прекалено!
— Искате да кажете, в сънищата си. Колко оригинално!
— Да, в моите видения и в моите сънища — съгласи се той. — Имате малък очарователен белег върху… — Видя как тя се вцепени.
— Как се осмелявате да ми говорите по този начин? — изсъска тя.
— По-добре да танцуваме.
— Няма да танцуваме!
— А защо не? — Очите му сякаш поглъщаха лицето й.
— Аз… аз ще се омъжа за вашия брат Робер.
— Мисля, че няма да се омъжите за него — твърдо заяви той.
— Ако ме види с вас, ще се разгневи.
— Тогава е по-добре да свикне с това, милейди.
В очите й проблесна страх. Днес изумрудите не й донесоха щастие. Знаеше, че в този миг всички са насочили любопитни погледи към арабския рицар, а следователно и към нея. Не желаеше да плъзнат клюки, че тя е поредното му завоевание.
— Лека нощ, сър! — Искаше й се да побегне, но знаеше, че това ще предизвика още по-голямо любопитство, и затова бавно се насочи към галерията.
Олекна й, като видя русата глава на Робер в дъното на галерията. Повдигна полите, за да може да върви по-бързо, и се насочи към него.
— Съжалявам, Робер. Върнах се колкото се може по-бързо.
Той отпи от чашата с бира.
— Хайде да се махаме от тук — рече рязко.
Младото момиче се поколеба, но разбираше, че годеникът й страда от плесницата на принца. Излязоха навън. Студеният вятър охлади пламналите й страни. Робер я хвана за ръката. Девойката отчаяно се питаше какво да каже — не можеше да говори за Джоан, нито за принц Едуард, а още по-малко за брата на Робер. Искаше й се да го утеши, но се страхуваше да не го ядоса и затова мълчеше, докато вървяха към горното крило на двореца.
Робер спря и Бриана осъзна, че се намират пред апартамента на принц Лайънъл. Робер извади ключ, отключи тежката врата, взе ръката й и тихо тече:
— Ела с мен.
— Не мога. Това са апартаментите на принц Лайънъл — протестира Бриана.
— Всичко е наред. Той не е тук, а и освен това няма да има нищо против — настоя Робер.
— Робер, аз все още не съм омъжена…
— О, по дяволите! — изруга той. — Моля те! — Ръката му стисна по-силно нейната. — Моля те, Бриана, имам нужда от теб!
Девойката се поколеба за миг, но той я прегърна и я повлече по стълбите. Лампите по стените осветяваха коридора и хвърляха огромни сенки по стените. Той беше толкова едър и силен, тя едва ли би могла да се бори с него. Разбира се, Бриана не се страхуваше от Робер. Той винаги се държеше възпитано и галантно с нея и изглеждаше мил и добродушен. Ала тази вечер бе пил доста и тази мисъл я караше да се чувства нервна.
Най-сетне стигнаха до стаята на горния етаж. Бриана едва бе пристъпила вътре, когато устните му завладяха нейните. Миришеше на бира и пот. Не й беше противно, но усещането не беше никак романтично. Устните му станаха настойчиви и девойката се застави да разтвори своите. Езикът му проникна в устата й. Бриана все още не се страхуваше, но беше ядосана. Ръката й потърси в тъмното лицето му и пръста й одраска окото му. Той изруга, отдръпна се и се хвана за окото. Тя се опита да се отскубне от прегръдките му, но той я държеше здраво.
— Бриана, не се страхувай от мен. Ние сме почти сгодени… няма да ми откажеш една целувка, нали? — опита се да я убеди Робер.
— Аз не трябва да бъда тук с теб — възрази девойката.
— Нуждая се от теб, Бриана. — Младият мъж я притисна още по-плътно. — Нима не искаш да бъдеш благосклонна към мен? Може би след няколко дни ще замина за Франция. Надявах се, че ще проявиш
