Джоан почувства възбудената му мъжественост до нежното си тяло.
— О, небеса, ако не спра сега, никога няма да мога да го сторя! — изохка младият мъж.
Девойката бе замаяна от желание. Тя се вкопчи в него. Топлината на мускулестото му тяло изгаряше плътта й. Искаше да го докосва, да го гали и целува без защитната преграда на дрехите. Когато той милваше гърдите й, всяко докосване достигаше до сърцето й, сякаш във вените й течеше огнена лава. Джоан усети сладостна топлина между краката си.
Едуард се отдръпна леко и нежно погали косата й.
— Моя мъничка любима. Прости ми, че те възбудих, без да мога да удовлетворя желанието ти, но аз съм длъжен да мисля преди всичко за твоята репутация. Трябва да намеря някое място, където да можем да прекараме часове само ние двамата.
— Може би утре по време на лова ще можем да се усамотим в гората — прошепна девойката. Уговориха се да се срещнат на тяхното тайно място, където играеха като деца.
Едуард я целуна нежно за лека нощ.
— Върви! Върви веднага, докато все още мога да се владея. Ще те следвам дискретно, за да се уверя, че си се прибрала благополучно в стаята си.
Джоан вече нямаше собствена воля. Знаеше, че е готова да му даде всичко, което поиска от нея.
Вече минаваше полунощ, а Бриана все още не си бе легнала. Седеше до масата и пишеше върху тънкия пергамент. Откри, че това занимание я отвлича от тревожните мисли. Разказваше легендите, които бе чувала със собствени думи, и старателно рисуваше красиви илюстрации към тях. Като гледаше красиво изписания пергамент, сърцето й се изпълваше с радост и удовлетворение.
Сега работеше върху книгата за светците и търпеливо възстановяваше рисунката си за свети Георги и дракона, която Рендъл бе унищожил. Украсяваше бойните мечове със сложни орнаменти. Всички велики герои бяха дали имена на мечовете си, сякаш бяха живи същества. Мечът на Роланд се казваше Дюрендал, а на Карл Велики — Джойс11. Любимият меч на крал Едуард III се наричаше Инвинсибъл12.
След като почисти перата за писане и четките, Бриана се отпусна в креслото до прозореца. Откри, че мисли за черния рицар с ястребовото лице и ястребовото име. Той беше истински воин и сигурно подобно на героите от древността бе дал име на меча си. Колко странно, че и той беше де Бошан! Ако се омъжеше за Робер, той щеше да й бъде девер! Младото момиче потръпна и тръсна глава. Ако не внимаваше, отново щеше да изпадне в предишната депресия и да загуби спокойствието на душата си.
Тази вечер се бе разочаровала от Робер. Бриана бе изпълнена с романтични мечти. Тя си представяше, че младият мъж трябва дълго да ухажва своята избраница, да се срещат, да разговарят, докато постепенно опознаят сърцата и душите си. Представяше си срамежливи и влюбени погледи, тайни докосвания по ръцете, невинни целувки и въздишки. Първата истинска целувка трябваше да бъде нежна и плаха, а не брутална и настойчива! Струваше й се, че Робер бе прескочил най-вълнуващата част от ухажването и прекалено бързо искаше да достигнат до пълна интимност. За близост все още не бе готова. Държанието му към нея тази вечер я караше да се чувства омърсена. Внезапно осъзна, че той вече не е нейният благороден и нежен рицар, не е рицарят на нейните мечти.
Ала все пак трябваше да разсъждава по-трезво. Робер беше мъж от плът и кръв, обучен да воюва. Той нямаше време да чете романтични поеми. Мъжете и жените живееха сякаш в различни светове. Тази вечер той се бе държал така настойчиво може би защото му предстоеше скоро да замине да се бие във Франция. Появата на по-голям брат, който вече бе посветен в рицарство, сигурно го караше да се страхува, че ще остане в сянка. Чувствата, които го вълнуваха, бяха напълно разбираеми.
Може би вината беше нейна. Навярно представите й за живота бяха прекалено романтични и идеалистични. Трябваше да се научи да бъде реалистка, да бъде истинска жена.
Когато Робер де Бошан отвори вратата, принц Лайънъл се олюля срещу него. Бе изпил прекалено много вино и едва се държеше на краката си. Елизабет Грей също се олюляваше.
— Май няма да мога да се справя, Роб. Както винаги, ще трябва да ми помогнеш.
Робер го прегърна през рамо и го поведе към леглото.
Лайънъл се просна върху него и пиянски се засмя.
— Доведи я в леглото, Роб. Позабавлявай се с нея. Аз наистина не съм в състояние.
Елизабет беше толкова пияна, че когато Робер я повали върху леглото, си помисли, че това е принц Лайънъл.
— Дай й от моето специално вино, Роб — ухили се Лайънъл и му намигна.
— Честно казано, струва ми се, че не се нуждае от него — засмя се Робер.
— Не, още малко няма да й навреди, Роб. Само ще стане още по-страстна — промърмори принцът.
Робер наблюдаваше Елизабет, докато тя пиеше от чашата с върбинка и вино. Девойката похотливо се засмя. Робер бързо започна да сваля дрехите си. Тази напитка винаги действаше по един и същи начин върху жените, а и той не можеше да чака повече. Сега щеше да разбере как е въздействала върху една девственица.
Лайънъл погледна тъжно отпуснатия си член и въздъхна.
— По дяволите, нищо не мога да направя — изруга той.
Робер знаеше, че това често се случва, когато принцът е пил твърде много, ала самият той бе в отлична форма.
Ухили се, смъкна останалите дрехи и се вмъкна в леглото.
Смехът на Елизабет се превърна в плач. Макар да се чувстваше замаяна от изпитото вино, тя все пак осъзнаваше, че не може да бъде в леглото с тези двама мъже.
Робер я обърна по гръб и легна върху нея.
— Господи, когато те гледам как обладаваш някоя женска, Роб, изпитвам по-голямо удоволствие, отколкото ако аз го правя.
Бриана духна свещта. Чувстваше се толкова изтощена, че се сви в леглото и веднага заспа. Сънищата я завладяха, изпълнени със звуци, картини и думи от изминалия ден.
Приятелката й се подиграваше с нейната девственост, сякаш Джоан имаше голям опит с мъжете. След това сънят се промени. Бриана беше в прегръдките на Робер. Тя протегна ръка и докосна русите му коси. Той й се усмихна и започна да й шепне нежни думи. Внезапно вратата на стаята се отвори и на прага се появи тъмнокосият рицар, брат на нейния годеник. Трудно можеше да се повярва, че са братя. Бяха толкова различни. Единият беше светъл, другият — мургав, единият беше добър, другият — истински дявол, единият беше мил и любезен, другият — жесток. Той протегна меча си между тях.
Хоуксблъд прониза Бриана със студените си сини очи.
— Назови моя меч и аз ще го пощадя.
— Името му е Смъртоносния! — изкрещя тя.
Хоуксблъд се засмя и се наведе към нея.
— Аз само казах, че ще го пощадя.
Девойката падна на колене. Хоуксблъд вдигна високо меча си. Сетне той я прониза. Ала това не беше меч, неговата мъжественост бе проникнала в нея. Той бе отнел девствеността й!
Бриана се събуди с вик. Отвори широко очи и видя Адел, която тъкмо влизаше.
— О, нима вече е сутрин?
— Трябва да побързаш, агънцето ми, ако не искаш да изпиташ гнева на принцеса Изабел — усмихна се леля й.
Кристиан Хоуксблъд със сокола си Саломе, кацнал на китката му, наблюдаваше сцената пред себе си и си мислеше, че прилича на великолепния гоблен, изобразяващ ловна картина, който бе видял върху една от стените в замъка. Изведнъж гобленът сякаш оживя пред очите му.
Тази сутрин принцесата и нейните придворни дами блестяха в разкошните си дрехи. Изабел бе облечена в пурпурна амазонка, а конят й под седлото бе покрит със сребърна наметка.
