свиня ще обърка всичките му планове.
Робер тръсна глава. Трябваше да се съсредоточи за предстоящия двубой с онова чуждестранно копеле. Цял ден бе чакал този момент. Искаше да излее яда си на някого, а какъв по-подходящ обект от арабина? Рицарите, които щяха да се съревновават с краля, махнаха предпазните набедреници. Когато оръженосецът доведе коня му, Робер с надменен жест му нареди да махне и неговите набедреници. По този начин щеше да се предвижва по-лесно, особено когато слезе от коня, затова най-важното бе да успее да повали Хоуксблъд от седлото.
Робер насочи копието, притисна щита към тялото си и яростно се понесе срещу Кристиан.
Бриана изпита желание да се махне. Последното нещо, на което искаше да бъде свидетел, бе сблъсъкът между двамата братя. Ала не можеше да помръдне от мястото си, сякаш краката й се бяха парализирали. Конете се носеха в галоп един срещу друг. Като в мъгла девойката видя, че нейният ръкав се подаваше от шлема на Робер, а пурпурночервената панделка се развяваше от ножницата на Кристиан. Конският тропот зловещо отекваше в главата й, а сърцето й бясно туптеше.
Джоан извика насърчително към един от рицарите, но Бриана не чу името. И двамата противници бяха де Бошан, но младото момиче не можеше да реши на чия победа да се радва. Не искаше никой да изгуби, искаше двамата да победят. Пое дълбоко дъх и се опита да се успокои. Този двубой нямаше нищо общо с нея! Не трябваше да се вълнува толкова!
Ръката на Кристиан Хоуксблъд сякаш се бе сляла с копието. През процепа на шлема виждаше ясно противника си. Хоуксблъд беше едър мъж, но природеният му брат беше малко по-висок и по-тежък. Робер разчиташе на мускулестото си и силно тяло. Хоуксблъд знаеше, че трябва да го накара да загуби равновесие и да го повали от коня. Измести наляво щита си, за да се отдалечи от копието на Робер. Робер смяташе, че ще повали омразния си противник, ала вместо това копието му се плъзна по щита на Кристиан, увлече го след себе си и той падна от седлото.
Обезумял от ярост, Робер веднага се изправи. Не очакваше Хоуксблъд да слезе от коня — благородството едва ли бе присъщо на този арабин. Робер се изпълни със задоволство, когато видя, че Хоуксблъд не е свалил набедрениците си, които щяха да затруднят движенията му. Но не подозираше, че защитната броня на Кристиан е изкована от много фина стомана и той с лекота се предвижваше. Извади меча от ножницата и отби удара на Робер.
Хоуксблъд се владееше отлично, докато Робер не беше на себе си от гняв. Кристиан видя, че предпазният накрайник падна от меча на противника му. Робер яростно замахна, а Хоуксблъд спусна щита, за да защити слабините си. Широкото острие на меча отскочи от щита на Кристиан и прониза собственото му незащитено бедро. Робер падна на земята и прехапа устни, за да не изкрещи от болка. Оръженосците на Робер и Уорик се втурнаха на арената.
Рендъл, който не искаше да пропусне нито една подробност от битката, стоеше до оградата с Нешър на рамо. Невестулката се държеше доста послушно и момчето бе махнало сребърния синджир.
Тълпата избухна в рев и Нешър с един скок се намери на арената. Стрелна се към Робер, подушила кръвта, и впи остри зъби в крака му. Само защитната броня спаси мъжествеността на Робер де Бошан. Той изкрещя от болка, а смаяните оръженосци избухнаха в смях. Нешър с няколко скока се върна при Рендъл.
Кристиан Хоуксблъд нямаше много време за отдих. Трябваше да се бие вместо Едуард с краля на Англия. Бързо свали сребристата ризница и нахлузи черната броня на Уелският принц. При мисълта за раната на Робер на устните му заигра лека усмивка — брат му искаше да пролее неговата кръв, а вместо това бе пролял своята.
Взе оръжията на Едуард и се упъти към изхода. Принцът сложи ръка на рамото му:
— Моля те, бъди внимателен с баща ми.
— Ще бъда щастлив, ако двубоят приключи без победител. Баща ти е смел и силен воин и винаги досега е побеждавал съперниците си.
Хоуксблъд бе повален на земята. За пръв път след петнадесет схватки чуждоземният рицар бе свален от коня. Обаче и кралят не успя да се задържи на седлото си и двамата противници си размениха по няколко удара с мечовете. Кралят беше едновременно и смутен и радостен, че синът му не му отстъпва по воински умения.
Кристиан Хоуксблъд беше впечатлен от издръжливостта на Едуард III. Накрая кралят се подхлъзна в локва кръв, падна на земята и призна поражението си. Хоуксблъд искаше да възрази, че победата му не е спечелена честно, ала гласът му щеше да го издаде.
Тълпата подивя. Черния принц беше техният победител. Нещо повече — той бе техният бог! Всички крещяха в един глас:
— Едуард! Едуард! Едуард!
Принцът изтича до палатката на Кристиан. Искаше да му каже, че трябва да разкрият измамата и да поделят славата от победите, ала Хоуксблъд бе изчезнал заедно с оръженосците си. Едуард свали шлема си и гневно тръсна глава. Джон Шандо му подаде бележка.
Днес Вие се превърнахте в легенда.
Не разрушавайте вярата на хората във Вас.
Черния принц излезе на арената, за да приеме овациите на бъдещите си поданици.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Бриана изпадна в недоумение. Тръгна към палатките на рицарите, за да провери как е Робер. Но нали се считаше за непристойно една млада дама да се появи в палатката на кралския лекар? Чу познат смях зад гърба си, обърна се и едва не се сблъска с краля.
— Ваше Величество, искам да попитам сър Джон Брей как е раната на Робер, но не смея да вляза в тази палатка, пълна с ранени рицари.
— Никой няма право да ви упреква! — отсече Едуард III и я хвана за ръката. Дори и кралят не можеше да откаже помощта си на такава млада и красива девойка. — Елате. Щом сте с мен, лейди Бедфорд, никой няма да посмее да ви спре. Аз също трябва да посетя жертвите на моя турнир и да стисна ръката на всеки от моите герои.
Придворният лекар, магистър Джон Брей, беше прекалено зает, за да им обърне внимание. Уорик и Хоуксблъд бяха застанали до Робер, легнал върху покривалата, свалени от запотените коне.
Още от входа на палатката, превърната в лазарет, кралят извика:
— Водя ви една девойка, загрижена за раната на своя годеник.
Всички насочиха погледи към нея. Бриана видя, че Робер се ядоса от посещението й — рицарят нищо не й каза, обаче погледът му бе достатъчно красноречив.
— Няма защо да се страхувате, милейди. Много бързо ще го изцеря. Ще му направя няколко шева, които ще зараснат доста бързо — чу се гласът на Хоуксблъд зад гърба й. Тя си припомни, че този дяволски странен арабски принц умее да чете мислите й. Нищо чудно да е разбрал, че тя е дошла по задължение, като примерна годеница, а не защото е влюбена в Робер.
Последното нещо, което би пожелал Робер де Бошан в този миг, бе да усеща допира на ръцете на това чуждоземно копеле, но не смееше да протестира, за да не го обвинят в малодушие.
— Само ви моля да я изведете оттук — процеди раненият рицар през зъби.
Крал Едуард се почувства длъжен да се намеси:
— Сега не сте в състояние да пътувате до Бедфорд. Защо не заминете вие за там, Хоуксблъд? Някой трябва да отиде вместо брат ви, за да уреди доставката на камъка за моята кула в Тауър.
— За мен ще бъде удоволствие да изпълня заповедта ви, сир.
Бриана се изчерви. Нима проклетият арабски принц отново е надникнал в душата й и затова използва думата „удоволствие“? Трябваше да отговори, че за него е чест да изпълни заповедта на Негово Величество!
— Но аз няма да мога да тръгна утре за Бедфорд — смутолеви и се опита да прикрие разочарованието си.
